Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)». Краткое содержание книги:
Пещерата беше голяма, достатъчно голяма да скрие и хора, и коне. От скалата в най-вътрешния и край се стичаше бистра планинска вода и се събираше в корито, кръгло като паница, което изглеждаше направено от човешка ръка. Но не беше. Самата природа бе издълбала това корито и го бе напълнила с най-хубава вода. Подобно явление не е рядкост в тази област. Пещери с такива корита се намират във вакойските и гваделупски планини, които са много по на юг.
Беше най-подходящо място за скривалище — за подслон на разбойник, на поставен вън от закона или на друг беглец, а при условията, в които се намираше Карлос, пещерата беше истинско жилище за него. Той знаеше отдавна това място, познато само на други ловци като него и на дивите индианци. Никой жител на долината не би дръзнал да дойде някога в тъмния и неприветлив дол.
В това леговище Карлос имаше много време за размишления, и то често пъти за горчиви размишления. Научаваше всичко, което става. Антонио се грижеше да му го съобщи. Срещаха се нощем някъде при Пекос и ловецът получаваше от слугата си новини от селището. Предположенията на хитрия мулат бяха правилни. Ако би дошъл направо към пещерата, Антонио можеше да бъде проследен и скривалището на Карлос — открито. За да избегне това, ловецът на бизони излизаше нощем да го пресрещне.
Девойката Хосефа беше ценен помощник на Антонио в събирането на новини от селището. От нея той бе научил, че Каталина де Крусес е под ключ в бащината си къща… че Робладо бил само ранен и ще му мине… че с разездите излизат нови офицери… че цената за главата на господаря му се покачила. Плитката хитрост на съгледвачите около ранчото беше отдавна известна на Карлос. Макар и плитка, тя му беше крайно неприятна, защото съгледвачите му пречеха да посещава майка си и сестра си. Обаче чрез Антонио той поддържаше почти всекидневна връзка с тях. Би могъл да се страхува за сестра си след станалото, но негодникът Вискара беше болен и Карлос прецени правилно, че Росита ще може да се движи необезпокоявана. Той не се страхуваше много за нея — поне за известно време, — а когато това време мине, щеше да я прибере далеко от подобна опасност.
Такава именно възможност той чакаше сега. Въпреки бдителността на враговете си той не се съмняваше, че ще може във всяко време да измъкне майка си и сестра си. В това бягство те щяха да имат другарка — същество, което му беше скъпо като тях, но беше много по-строго пазено!
Само заради нея той излагаше всеки ден на опасност живота си… Само заради нея седеше с часове в самотната пещера да крои планове, да обмисля най-опасни възможности.
Държана под ключ… строго пазена от утрин до вечер и от вечер до зори… Как би могъл да я измъкне при това положение? Този въпрос се мъчеше да разреши той.
Тя го бе уверила, че е готова да отиде с него. О! Защо не й предложи да избягат веднага? Защо пропусна този златен миг? Защо помисли за отлагане? Това отлагане се оказа съдбоносно… То можеше да забави осъществяването на намерението му с месеци, с години … завинаги може би!
Карлос не искаше и да знае гнева на враговете си… нито презрението на жителите в селището… Само Каталина беше негова мисъл… негова постоянна грижа. Той мислеше само за едно — как ще избави не себе си, а своята любима.
И не е чудно, че чакаше неспокойно нощта … не е чудно, че тръгваше с такова нетърпеливо бързане за самотната среща край Пекос.
Мръкна се пак; като изведе коня си по склона пред пещерата, той, се качи на седлото и препусна към изхода на дола. Сиболо тичаше пред него.
ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА
Ловците не чакаха дълго. Така и предположиха още отначало. Имаше луна, която също очакваха. Много светла луна, закривана от време на време по няколко минути от тъмните облаци, които плуваха из небосвода.
Нямаше никакъв вятър, беше съвършено тихо. И най-лекият шум би могъл да се чуе надалеко; въздухът из тези високи места беше толкова чист и лек, че трептеше от най-слабото докосване.
Чуваха се някакви звуци, но те не бяха от кучетата или от конете на ловците — и едните, и другите бяха приучени да не шумят, — нито от самите ловци. И двамата лежаха мълчаливо, а когато проговаряха, беше само шепнешком.