Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)». Краткое содержание книги:
Звуците изхождаха само от природата на тази дива област. Хъркането на сивата мечка откъм скалистия ръб… воят на койота… хухукането на кукумявката и редките остри крясъци на прилепа и козодоя. За известно време това бяха единствените звуци, които стигаха до слуха на скритите ловци.
Мина половин час, а през това време и очите, и ушите им не починаха нито за миг. Ловците гледаха към дола. от време на време и към равнината. Възможно беше жертвата им да не е тук, да се забави дори и през деня. А когато имаш работа с такъв човек, трябва да обмисляш всичко. Ако се случи да се завърне денем, ще осуети плана им. Но в такъв случай мулатът бе намислил друг план — да се скрият през нощта колкото е възможно по-близо до пещерата — да речем, на един изстрел разстояние, — да почакат, докато гуерото се появи сутринта и да го ранят с пушка в ръката — мулатът беше много изкусен стрелец. Втората им цел щеше да е да прострелят коня. Като го убият или осакатят, ловецът на бизони щеше да бъде непременно заловен; и двамата бяха решили, ако им се удаде възможност, да пратят на оня свят великолепното животно.
Тези хора знаеха по какъв начин жертвата им може да бъде лесно убита или заловена — ако бяха сигурни, че е в пещерата, — и то без изгледи за несполука. Но все пак по някакви съображения не възприемаха този план.
Би било много лесно да доведат отряд драгуни до горния край на дола и да ги оставят там, а друг отряд да влезе в каньона откъм долния му край. Тъй като и двете страни на урвата бяха непроходими скали, пътят за бягство на ловеца на бизони би бил отрязан във всички посоки. Наистина войниците, които ще останат горе, би трябвало да направят цяло пътешествие, за да стигнат до платото, без да минат през самия дол, защото такова минаване би осуетило плана. Нито Вискара, нито Робладо биха се скъпили за хората и времето, ако по този начин можеха да постигнат успех. Мулатът и черният му другар знаеха отлично това, но дори и не помисляха да постъпят така. Този начин на действие щеше да представлява съвсем малка опасност за тях, обаче би донесъл и съвсем малка печалба, защото всеки войник от отряда би искал да участвува наравно с тях в подялбата на обещаната награда: А това не би задоволило ловците, защото именно те със своя ум и знания щяха да подготвят цялата работа.
Ни един от двамата не мислеше да постъпи по този начин: Уверени бяха, че ще могат да постигнат целта си, каквато и да е тя, без чужда помощ.
Минал бе само половин час, откакто бяха залегнали на скалата, когато изостреният им слух долови, че някой идва откъм горния край на дола. Чуха конски тропот по чакъла и търкаляне на разместени камъчета. Долът беше покрит със ситни отломки от скалите, свличани от пороите. Пътят минаваше през тях. А по пътя вървеше конник.
— Гуерото — прошепна мулатът. — Той е, момко Пеп!
— Вярвам ти, братко Манл нали ти откри най-напред следите. Сигур се крие в пещерата. Ще го пипнем, като се върне… Carai! Ей го там!
Докато самбото говореше, към долния край на дола приближаваше висока тъмна фигура. Тъй като луната я осветяваше, те можаха да забележат, самотния ездач. Не се съмняваха вече, че това е тяхната жертва. Братко Манл — прошепна самбото, — ами ако мине по-наблизо?. Защо да не повалим коня? … Не може да не го улучим на толкова светло… И двамата може да се прицелим в коня… Спрем ли него — лесно ще уловим гуерото пеша.
— Не. Ще се шмугне в скалите … ще се скрие с дни … не може да го гоним пеша … той ще е вече нащрек. Мъчна работа … Старият план си е по-хубав … ще го оставим да мине… да се прибере мирно и тихо… Като се върне, сигурно ще го пипнем.
— Ама, Манл…
— Дявол да те вземе! Не трябва ама все бързаш, момко Пеп!… Потрай … Няма „ама“, няма страх! Гледай сега!
Последното бе казано, за да докаже на Пепе, че предложението му, макар и разумно, не би могло да се проведе, защото конникът нямаше да мине на един изстрел от пушка или ескопета.
Ясно беше, че се движи по средата на каньона, еднакво далече и от двете му страни, а този път щеше да го изведе на платото на двеста ярда от мястото, гдето се бяха скрили ловците.
Така и стана; само след няколко мига той беше точно на двеста ярда срещу тях. Изстрел от ловна пушка не би го достигнал, а куршум от ескопета беше несигурно средство.
Ни един от двамата ловци не помисли да стреля; и двамата продължиха да лежат неподвижно, като задържаха кучетата си в пукнатините на скалите и им заповядаха със знак да не мърдат.
Конникът напредваше бавно, очевидно предпазливо. Когато луната го освети, лъскавите части на сбруята и оръжията му блеснаха под лъчите и. Лесно можеше да се види бялото лице, стройната, изправена снага и великолепната фигура на коня.