Бялата ръкавица

— Но, капитане — каза Стъбс в отговор на тези думи само част от които успя да чуе. — А какво ще стане с нашия достоен домакин сър Мармадюк? Не може ли да хванете и него?

— Когато пожелая — ха, ха, ха! И слушай, Стъбс! Искам да ти кажа нещо по този деликатен въпрос. Аз ти обещах повишение. Кралицата по моя препоръка ще се погрижи да го получиш. Но ще дам съгласието си само при известни условия, при условия — чуваш ли?

— Чувам. При какви условия, капитане?

— Че няма да казваш нито къде си бил, нито какво си чул, нито пък какво си видял тази нощ, докато не ти разреша да говориш.

— Нито дума, ей богу! Обещавам.

— Много добре. Ако искаш да те нарека капитан, в твой интерес ще бъде, достойни корнете, да удържиш обещанието си. След време ти може би ще разбереш причините, поради които искам да пазиш тайна; да — след време наистина ще ги разбереш. А дотогава нито думичка за това, къде сме били тази нощ, особено за сър Мармадюк Уейд. Е! Благородни рицарю! — продължи капитанът на себе си. — Сега аз вече притежавам слънцето, което ще разтопи леда на твоята аристократическа надменност! И ти, безразлична госпожице! Ако добре познавам жените и тия като тебе, преди още новата луна да е хвърлила върху ти своето тайнствено влияние, аз ще стъпча безразличието ти в праха, ще те накарам да разтвориш тези твои нежни ръце, да обвиеш с тях шията на капитан Ричард Скарт и да извикаш: „Бъди мой, любими! Навеки мой!“

Той се изправи ликуващ на стремената, сякаш вече бе почувствувал тази вълнуваща прегръдка, но миг след това отново се отпусна на седлото и се присви.

Това беше естествена промяна след прекалено победоносно чувство — реакция, която идва след лъжливо и егоистично самохвалство.

Внезапното му движение беше събудило отново болката в ранената му ръка. Това му напомни няколко обстоятелства, които го бяха унижили — неговия погром, намирането на ръкавицата, подозрението, че има съперник, и накрая любовната среща, която почти го увери в това.

Тези спомени, събудени от болката в още незарасналата рана, нахлуха едновременно в душата му и напълно прогониха мисълта за победа; въпреки успеха на неговата стратегия той влезе в имението на сър Мармадюк Уейд по-обезнадежден и с по-натежало сърце, отколкото който и да е скитащ просяк, преминал някога през сенчестите му алеи.

Скарт знаеше къде се намира спалнята на Мериън. Беше се постарал да научи това. Яздейки напред, той погледна към прозореца и му се стори, че видя една фигура, която изчезна зад завесата подобно на бяла нимфа, изчезваща в етера.

Той спря коня си и дълго задържа поглед върху прозореца, но нищо не се появи, което да му дари утеха. В стаята не светеше. Студеният блясък на прозореца беше в съзвучие с пропълзелия в душата му хлад и той си тръгна, уверен, че въображението му си играе с него.