Бялата ръкавица
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Бялата ръкавица». Краткое содержание книги:
Беше в обичайното си състояние на пълен покой, мълчалив и неподвижен като статуя. Стоеше така от доста време, разсеяно загледан след последния гостенин, или по-право след двамата дървари Уолфорд и Денси, защото те си отидоха последни.
Трудно е да се каже за какво мислеше младият дивак. Може би за случки из миналото — спомени за своя дом в гората, хиляди мили надалеч, спомени за младините си, за мургавите си приятели и техните игри, спомени може би още по-скъпи — за майка си, за сестра си?
Но това не нарушаваше спокойната му стойка и дял половин час той остана неподвижен, изпълнен с безмълвни спомени.
Едва когато забеляза първите лъчи на зората, прокрадващи се над хребетите, покрити с букове, той се по-оживи. Но и тогава само очите му се движеха.
Вместо към небето те бяха насочени към земята и разглеждаха едно пространство пред вратата, където обърканите отпечатъци от конски подкови говореха за многото конници, които скоро бяха напуснали това място.
За известно време индианецът задържа погледа си върху земята, без да проявява особен интерес към следите. И въпреки това гой гледаше накъде отиват те може би само поради навика, придобит и упражняван от най-ранно детство.
След малко погледът му обхвана по-голямо пространство и нещо, на няколко крачки от него, като че ли по-сериозно привлече вниманието му.
Неподвижната му стойка изведнъж се промени; той се спусна по стълбите и бързо тръгна по настланата с пясък пътека, която водеше към лявото крило на къщата.
Като стигна до ъгъла, наведе се, сякаш за да разгледа някакъв предмет в краката си.
Постоя неподвижен няколко мига и продължи — все още с приведено тяло — към задната част на жилището.
Вървя бавно, но без да спира, докато стигна зад зданието. Погледът му се спря на една тясна врата, която водеше в източното крило, и той се загледа в нея някак си изненадан. Сигурно не го учуди самата врата, защото той я знаеше. Учуди го това, че вратата беше отворена.
Откакто бе в Стоун Дийн, тази врата беше винаги не само затворена, но и заключена. Тъй като единствено той и господарят му имаха право да я отключват, естествено, изненада се, като я видя да зее.
Може би той не би обърнал внимание на това обстоятелство, ако нямаше нещо друго, свързано с отворената врата. Беше забелязал следи от краката на двама души, ясно отпечатани върху влажната пръст. Те обикаляха покрай стената на малко разстояние от зида. Близо до ъгъла на зданието към тях се присъединяваха трети стъпки и оттам следите на тримата продължаваха заедно и се губеха между следите на конете около главния вход.
Тези стъпки бяха привлекли индианеца, както стоеше на стълбите, и проследявайки ги, той стигна до страничната врата.
Да изследва следите на човек или животно, където и да са те, е навик, почти инстинкт, у всеки индианец и подтикнат от тази особеност на своя народ, Ориол беше побързал да разгледа „знака“.
Действието бе придружено с размишление. Колкото и малко да разбираше причините на политическите планове, с които господарят му беше зает, преданият слуга знаеше, че трябва да се пази тайна и да се наблюдават хората, с които е във връзка. Подобна смътна мисъл го накара да обърне внимание на следите. Той си спомни, че през главния вход беше извел всички благородници, когато си отиваха, така както ги беше въвел, когато пристигаха. Спомни си, че всички си бяха отишли направо. Кои от тях тогава бяха ходили зад къщата, без той да ги забележи?
Имаше три вида ясни отпечатъци от стъпки, които не отиваха към задната страна на къщата, а се връщаха към фасадата. Едните бяха от подковани обуща. Те можеха да бъдат следи от обущата на някой от тримата помагачи. Но другите два вида отпечатъци бяха на благородници.
Индианецът стигна до това заключение интуитивно, но в този миг мислите му се прекъснаха, като видя страничната врата отворена — обстоятелство, което засили зараждащото се съмнение, че „знакът“ означава нещо.
Без повече да разглежда следите, той тръгна към вратата, влезе вътре и премина през тесния коридор, който водеше до стаята, където Скарт и неговият корнет мълчаливо бяха присъствували на среднощното събрание.
Дори при слабата светлина в тази необитавана стая острият поглед на индианеца изведнъж различи следи от хора, които скоро са били тук. Наистина отворената врата потвърждаваше това, но и дебелият пласт прах, който с години се беше натрупвал по пода, показваше ясно, че наскоро някой е минал по него с провлечени стъпки и Ориол се увери, че в тая стая са идвали хора, които са си отишли само преди час-два.