Бялата ръкавица
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Бялата ръкавица». Краткое содержание книги:
Лицата на двамата кавалери също бяха осветени за миг. Едното беше хубавото лице на капитан Скарт, което изглеждаше — като това на водача — неестествено бледо под неземния блясък на електрическата светлина. Другото беше тъпото зачервено лице на подчинения му Стъбс.
Докато траеше светлината, Уолфорд им махна да вървят по-бързо.
— Побързайте, господари! — измърмори той сериозно и припряно. — Нито минутка няма за губене. Оня ням индианец забелязва всичко. Ако ви види, ще поиска да ви заведе вътре при другите, а смятам, че не сте дошли за това.
— Не! Не искаме това — каза Скарт, ускорявайки крачките си. — Ако влезем вътре, ще се разтури хубавата компания. Върви, добри приятелю. Ще те следваме по петите.
Без нито една дума повече триото продължи — водачът вървеше една-две стъпки по-напред, а Стъбс мудно се мъкнеше отзад.
Така наредени, те завиха покрай дясното крило на къщата. И тримата вървяха тихо и предпазливо, сякаш бяха банда разбойници, които се готвят да разбият някой дом.
Пълната тъмнина не би позволила да бъдат забелязани дори и да имаше някой на пътя им. Но никой не ги видя как се прокрадват край мрачните стени, ничии очи не ги забелязаха как влизат през уединената странична врата, после през един тесен коридор в неизползуваните стаи на къщата; ничии очи не ги откриха в малката тъмна стая, свързана чрез един замърсен прозорец с големия хол, където бяха събрани гостите на Хенри Холтспър.
— Чудесно място! — прошепна Скарт, като погледна през стъклото и видя фигурите на мъже, които се движеха безредно из добре осветената стая, и се вслуша в глъчката. — Тъкмо такава наблюдателница ми трябва. А сега върви си, добри приятелю! — продължи той, шепнейки в ухото на Уолфорд. — След двадесет минути изведи скришом конете ни от конюшнята и ги приготви. Ние ще излезем от главния вход. Твоите уважаеми побратими няма да разберат, че не излизаме от този кошер тук. А ако подозрат нещо, аз нося два вида метал и единият или другият ще ги накара да замлъкнат.
Като избута водача обратно в коридора, Скарт тихо затвори вратата зад него и притегли Стъбс към покрития с паяжина прозорец. Двамата приклекнаха там тихо като два огромни паяка, които очакват жертвата си!
Никой от тях не помръдваше. Не разговаряха вече дори и шепнешком. Те добре знаеха опасността, на която се излагат, ако се открие, че подслушват, знаеха, че могат да заплатят за това с живота си или най-малко да понесат някое жестоко наказание — побой на самото място и позора, който би последвал от подлата им постъпка. Това, което вършеха, не беше дреболия, не беше детска игра на криеница, а смел и опасен шпионаж, в който не само личната свобода, но и животът на много личности се поставяше в опасност — личности измежду най-високопоставените в страната.
Скарт съзнаваше всичко това и ако не беше подтикнат от най-силната страст в природата на мъжа — ревността, — той би се поколебал, преди да се озове в подобно положение. Ако останеше само до политическите му убеждения, то те никога не биха го подтикнали към такава безразсъдна постъпка. Макар и на страната на краля, той не беше от ония, които само от чувство на лоялност биха шпионирали заседание на конспиратори — за каквото смяташе това заседание. Мисълта, която го подтикваше, беше много по-силна.
Той не беше дошъл тук, разчитайки сляпо на случая. Като умел стратег, какъвто беше, Скарт добре разузна терена, преди да навлезе в него. Съучастникът му Уолфорд, действуващ по същите подбуди, го беше снабдил с всички сведения, от които се нуждаеше. От познанството си със стария пазач, който се грижеше за къщата преди Холтспър да я вземе, дърварят познаваше подробно жилището Стоун Дийн — входовете и изходите, лъжливите входове и тайните врати, всяка стълба и всяко ъгълче от избата до тавана. Уолфорд беше уверил шпионите, че в стаята, в която ги скрива, никога никой не влиза и че стъклената врата към по-голямата стая може да се отвори само ако се счупи на парчета. Не само ключалката беше запечатана от ръждата на времето, но и самата врата беше закована здраво за рамката и прага.
Нямаше опасност да ги видят; паяжините изключваха тази възможност. А дали щяха да ги чуят, зависеше само от тях. Затова и капитанът и корнетът гледаха да не вдигат шум, който би привлякъл вниманието на съзаклятниците в другата стая.
Останалото беше лесно. Сред тълпата от непознати гости, които пристигаха, дори хора от къщата да бдяха, пак не биха могли да разпознаят поканените от непоканените, още повече че и другите обстоятелства бяха предвидени и добре известни на Скарт и неговия другар.
Нито Денси, нито Гарт ги познаваха. Ориол също не ги беше виждал, но Уолфорд много повече се страхуваше от инстинкта на индианеца, отколкото от наблюдателността на тия, които му помагаха.