Бялата ръкавица
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Бялата ръкавица». Краткое содержание книги:
Изглеждаше странно, че подобни високопоставени кавалери пътуваха без прислуга — никой от тях не беше придружен нито от коняр, нито от какъвто и да е слуга. Странно беше също тъй, че мъжете, които отвеждаха конете към конюшните, не обръщаха никакво внимание на това обстоятелство, а и тримата си вършеха работата, без да проявят ни най-малко любопитство или изненада.
Никой от тримата не беше облечен като прислужник или коняр, нито пък изглеждаше да е свикнал с подобна работа. Несръчният начин, по който изпълняваха службата си, ясно показваше, че тя е нова за тях, а облеклата им — различни у тримата — говореха, че и тримата имат други занаяти.
Двама бяха в обикновени селски дрехи от онова време с няколко дреболии, които издаваха, че са дървари, а когато светкавицата озари лицата им, стана ясно, че тези две личности са Дик Денси и неговият помощник Уил Уолфорд.
Облеклото на третия не говореше за никой определен занаят, а приличаше на комбинация от различни стилове — сякаш няколко души бяха дали по малко от своето облекло, за да се нагласи той. Ботушите му бяха от биволска кожа и по елегантност подхождаха за краката на всеки кавалер. Горният им широк край, обърнат над коленете, показваше богатата им бяла подплата. Над тях висяха крачолите на широки панталони от груб плат, които странно контрастираха със скъпите ботуши. Над колана на панталоните се издуваше риза от най-хубав лен, макар и мръсна и с лекета. Над ризата имаше дреха от домашно тъкан вълнен плат от вида, познат с името „мери-мъф“, а ръкавите й бяха нашарени с ивици от най-евтино памучно кадифе. Над нея, също тъй контрастно, се мъдреше широка дантелена яка и маншети, каквито носеха кавалерите. Яката и маншетите, изглеждаха като че са били в коша за мръсни дрехи и този, който ги носеше, сякаш ги бе взел оттам, без да дочака да бъдат опрани.
Прибавете към гореспоменатите дрехи една висока филцова шапка с малко изтъркана периферия и потъмняла сърмена панделка без никакво перо и ще получите представа за пълното облекло на третия човек, който служеше като временен коняр в жилището Стоун Дийн.
Ако светлината беше достатъчна, за да могат пътниците да разгледат чертите на лицето му, те без съмнение биха останали учудени от странната личност, която им помагаше да се освободят от конете си. Може би някои от тях, ако видеха лицето му, биха се позамислили, преди да му поверят един скъп кон, защото в стройния силен мъж, който по някои части на облеклото приличаше на селянин, по други — на, благородник, може би щяха да познаят един стар и не много надежден свой познайник, прочутия разбойник Грегъри Гарт.
Но в тъмнината нямаше опасност Грегъри Гарт да бъде разпознат и затова продължаваше да играе импровизираната си роля без страх от неприятни срещи.
Когато големият часовник на църковната кула в Чалфонт удари дванадесет, повече от двадесет нощни посетители на Стоун Дийн бяха влезли в това странно старо жилище, а тропотът от конски подкови, който все още звънтеше от време на време по камъните на близкия път, показваше, че някой закъснял посетител пристига.
По това време двама конници, които яздеха заедно, преминаха през вратите на парка. Подобно на другите, те продължиха до фасадата на къщата, където като другите слязоха от конете и ги предадоха на двама от мъжете, които излязоха напред, за да ги посрещнат.
И тези коне като другите бяха отведени в конюшните отзад, но техните ездачи, вместо да влязат в къщата от предната врата, както бяха сторили всички преди тях, се отклониха малко от установения ред.
Веднага щом двамата коняри поеха конете и се отдалечиха, кавалерите се подчиниха на знака, направен им от третия коняр, който им прошепна да го последват, и ги поведе първо покрай фасадата на къщата, а след това покрай едно от крилата към задната част на дома.
Дори и да имаше луна, пак щеше да бъде трудно да се разпознаят двамата новодошли, които толкова загадъчно се отклониха от главния вход. И двамата бяха загърнати с наметки, по-големи и по-тежки, отколкото беше необходимо в тази нощ. Наближаващата буря едва ли бе причина за тази тяхна предпазливост.
Когато зави край постройката, човекът, който вървеше напред, спря и се обърна към тях.
Блясъкът на една светкавица освети лицето на водача им. Беше дърварят Уолфорд. Лицето му беше по-бледо от обикновено и имаше оня призрачен цвят, който показва осъзнато престъпление, а хлътналите му воднисти очи под белите вежди и сламената коса придаваха на грозните му черти демонично изражение.