Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
Оръжейникът — възпълен възрастен вече мъж, също замря, рязко си пое дъх и лицето му почна да се налива с кръв…
— Какво направи, гадино недотопена!? Ще те науча аз тебе, твар вмирисана, ще видиш ти как се чупи…
Топения заотстъпва и зафъфли нещо неразбрано. Оръжейникът го замери с едно тежко парче от повредения механизъм, но той бързо се наведе и масивната кост профуча над главата му и удари един от помощниците му — младо момче, малоумно и затова изхвърлено от общината и пратено на каторга — право в слепоочието. Без да издаде и звук, момчето се олюля и падна в пълната вана. Шооран и още един от хората, които работеха на казаните, вечно навъсен едър мъж, за когото Шооран знаеше само, че се казва Куюг, се хвърлиха напред и с куките, с които обръщаха казаните, измъкнаха тялото от мътната бълбукаща смес — то вече не приличаше на човешко.
Сякаш без изобщо да забелязва гибелта на момчето, оръжейникът продължи да настъпва към Топения, като се оглеждаше с какво да го удари. Куюг спокойно сложи куката си на земята, заобиколи пълната вана и го удари с всичка сила в зъбите. Оръжейникът изкрещя от болка и рухна на земята.
Двамата цереги на пост на близкия синор, които до този миг бяха наблюдавали с безразличие какво става, грабнаха копията си и с вой хукнаха към каторжниците.
„Не бива да се намесвам — помисли си Шооран. — Моят живот е по-ценен от живота на всички тук заедно.“
И в следващия миг се изпречи пред двамата цереги.
Те добре бяха усвоили бойния вик, който кара противника да настръхне и да се вцепени, но едва ли си представяха, че един каторжник — без никакво оръжие при това — може да е запознат с изкуството на ръкопашния бой. Иначе нямаше да действат така прибързано. Шооран лесно избегна копието на първия, повали го с ловък ритник, хвана втория, извъртя го и го блъсна така, че той залитна в съвсем друга посока. Бойният му вик за миг се смени с отчаян писък, после горещият нойт изпльока и писъкът секна.
Другите каторжници като по команда се нахвърлиха върху падналия церег и почнаха да го тъпчат. Шооран грабна копието му от земята и викна:
— Да бягаме!
На близкия суур-тесег зави раковина.
Не можаха да излязат дори от сухата ивица. Дузина и половина въоръжени само с куки каторжници не можеха да окажат никаква съпротива на добре обучения, добре въоръжен и значително по-многоброен противник. Няколко каторжници бяха убити, другите бяха вързани и отведени в лагера.
Съдът беше кратък. Повиканият от алдан-шавара старши брат изслуша разказа на пропуснатия в суматохата и поради това оцелял оръжейник и се обърна към бунтовниците.
— Възлюблени братя! — След това обръщение обикновено следваше бой. — Не ви обвинявам и не ви осъждам. Кой съм аз, та да осъждам някого? Само вечният Тенгер може да съди хората за делата и помислите им. Аз ви прощавам. Но, братя, вие и сами разбирате, че днес сте се поразгорещили и че трябва да ви поохладим. На всички по шест, на подстрекателите — по дузина.
Подстрекателите бяха Шооран, Куюг и Топения.
Шооран не се самозалъгваше по въпроса за прощаването. Ясно му беше, че тази прошка е като надеждата да оцелееш бос в шавара. Не знаеше само на дузина какво са ги осъдили, но не попита събратята си по нещастие. И без това скоро щеше да научи. Не се разкайваше за това, което беше направил. По-късно може би щеше и да съжалява, по сега само му беше мъчно, че всичко свършва така нелепо.
Поведоха ги през сухия оройхон към далайна. По пътя към тях почнаха да се присъединяват много хора и скоро се струпа цяла тълпа — зрелището очевидно щеше да е интересно. На края на оройхона всички като един спряха, заизваждаха обуща и почнаха да се обуват. Шооран се подсмихна — как може иначе да стигнеш до далайна по време на мягмара? А трябва да стигнеш, защото без кост не се живее. Каква нужда обаче имаше от закон, който не се изпълнява? Е, може би просто всички да са виновни пред закона.
Мокрият оройхон беше ъглов. И на него се издигаше топачка.
Всичко му стана съвсем ясно.
Съблякоха осъдените голи и ги вързаха за костени кръстачки, забити на брега, така че и те да могат да наблюдават процедурата.
Старшият брат излезе напред и каза:
— Ние не ви осъждаме, братя, ние ви обичаме и се молим да се поправите. Днес обаче сте се разгорещили и трябва да се охладите. И нека грехът се върне при онзи, който го е породил!
Далайнът тежко полюшваше ледената си влага.
Заведоха първия възлюблен брат при топачката и го вързаха с въжета под мишниците. Топения, който беше разпънат до Шооран, долепи обезобразената си буза до рамото си да запуши дупката и изфъфли малко по-ясно:
— Шеш пъти ше трае. Може да ошелее шовек. Аш нали ошелях. Когато те потапят, шше ше швиеш, а като те вадят, шше ше тръшкаш, та да иштършиш ълковете. И пошле пак веднага трябва да ше швиеш на кълбо. Важното е да ши шпашиш мъжештвото. Не ше ше ти трябва повеше, обаше беж него ши швършен — умираш. А бе шеш пъти бива. Обаше цяла дужина — това ши е шмърт.