Империя в черно и златно

Някъде в къщата се чу шум и тънката усмивка на Елиас се поразшири.

— От тяхна гледна точка Челядинка е издирван престъпник. Същото важи и за теб.

— Я стига! — Стенуолд беше надвиснал над бюрото и само то го делеше от Елиас. — Къде я отведоха?

— Нямам представа.

— Казвай!

— Казах ти вече. Защо да ми пука къде са я отвели? Не е тук, друго не ми трябва да знам. — Елиас се наведе напред и носовете им се допряха. — Ти обаче ще разбереш, при това по-скоро, отколкото си се надявал. — Дръпна се рязко назад, грабна звънеца, който стоеше до поставката за писалката на бюрото, и го разклати силно. После каза с победоносно изражение: — Всъщност, много скоро ще се озовеш при нея.

Звънливото ехо утихна. Стенуолд беше отстъпил крачка назад и чакаше с ръка на меча си. Хвърли поглед към вратата на стаята, после вдигна вежди към Елиас.

— И?

Домакинът размаха отново звънеца, после още веднъж, толкова силно, че го удари в плота на бюрото. Силният звук отекна и замлъкна. Нищо.

— Охрана! — изкрещя Елиас. — Охрана! При мен, веднага!

Едва загатната усмивка разтегли устните на Стенуолд.

— Напоследък е трудно да се намери свестен персонал — отбеляза той.

— Охрана! — изврещя отново Елиас и този път вратата се отвори. В стаята влезе мъж, сам, влезе безшумно и зловещо като ходеща смърт. Висок богомолкороден със зелени дрехи и извито метално острие на дясната ръка.

— Тисамон — поздрави го Стенуолд и въпреки страха си за Челядинка, въпреки предателството на братовчед си, не можа да спре широката си усмивка. — Не знаех дали си получил съобщението ми. Не знаех дали ще дойдеш.

Богомолкоидът се усмихна на свой ред, доколкото можеше да се усмихва.

— Минаха десет години, откакто ме повика за последно. Нима мислиш, че някакви си десет години ще променят навиците ми? Да не съм някой вятърничав бръмбаророден, Стенуолд? Ние помним.

— Кой е този? — попита Елиас. — Какво става?

— Случвало се е да използвате дарбите ми в миналото, майстор Продан, по ваши бизнес дела — отвърна спокойно новодошлият. — Аз съм Тисамон от Фелиал.

Елиас ококори очи. Името не му беше направило впечатление първия път, но сега явно беше навързал фактите.

— Ще ти платя двойно колкото ти е предложил този човек — изграчи той. — Не, петорно.

Тисамон сви устни и поклати глава.

— Той приема пари — обясни Стенуолд на братовчед си, — но се бие заради чест, а с такава валута ти не разполагаш. — След миг вече беше заобиколил бюрото, мечът му беше изваден от ножницата, а със свободната си ръка стискаше предницата на дрехата на Елиас.

— Стенуолд, моля те…

— Продал си племенницата ми на осоидите — изсъска през зъби Стенуолд.

— Моля те, мога да…

— Нямаш какво да ми предложиш, братовчеде — прекъсна го Стенуолд. Мечът трепереше в ръката му от трудно сдържан гняв. — Ти предаде собственото си семейство, града си, расата си. Какво да правя с теб, как мислиш?