Империя в черно и златно
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Империя в черно и златно». Краткое содержание книги:
Стенуолд се обърна отново към молецородния, който през цялото време беше стоял мълчаливо и неподвижно. Забеляза, че странникът е ранен и превързан — доста несръчно. Логиката в цялата ситуация продължаваше да му убягва.
— Какво е твоето място в тази история? Имаш зъб на осоидите или какво?
— Те не ме интересуват. Просто исках да те предупредя.
— Да ме предупредиш?
— Видях как отведоха племенницата ти — изрече молецородният с равен глас и предпазливо изражение.
— Видял си Челядинка? — оживи се внезапно Стенуолд и тръгна напред. Молецоидът отстъпи спокойно, запазвайки разстоянието помежду им.
— Тя… тя ми помогна — съобщи той.
Стенуолд спря.
— Няма защо да се страхуваш от мен — каза успокоително, а после: — Сега вече разбирам. Ти сигурно си от Тарн. Участваш в нападенията, нали?
Молецоидът кимна предпазливо.
— Казвам се Ахеос.
— Е, в момента не питая особена любов към Хелерон — заяви Стенуолд. — Господарят на тази къща, братовчед ми Елиас Продан, лежи мъртъв в съседната стая и предполагам, че вашите шамани, или както там се наричат, ще има да потриват доволно ръце по този повод.
— Със сигурност няма да проливат сълзи — кимна Ахеос.
— Кажи ми за Челядинка. Къде е тя?
Ахеос обясни какво е видял. Разказваше спокойно, без излишни емоции. Явно имаше и око за детайлите, забеляза Стенуолд, беше човек, свикнал да шпионира врага. Мисълта, че самият той, Стенуолд, може да е в бройката на въпросните врагове, му се стори странна. С много малко изключения молецородните бяха раса, с която не си беше имал вземане-даване.
— Накъде ги отведоха?
— На югоизток. В югоизточните покрайнини на града има лагери за роби — допълни Ахеос. Стенуолд не знаеше дали молецоидите все още държат роби, а и нищо в тона на Ахеос не му подсказа отговора. Стенуолд потърка брадичката си. Беше обрасла с четина и го сърбеше.
— Нямаш представа колко усилия положих, за да пристигна навреме. Ако разполагах с още един месец, релсовият път щеше да е готов и да ме докара тук право от Колегиум. А сега пътувах десетница и повече, смених пет различни форми на транспорт и пак закъснях. Макар и с един-единствен ден — закъснях.
— Ще тръгнеш ли след нея? — За Тисамон въпросът беше риторичен.
— Тя ми е племенница, а с нея е един от студентите ми. Длъжен съм да открия и двамата. — Стенуолд оголи зъби в подобие на усмивка. — Но пък помощ няма да ми липсва. Помниш ли Скуто, шипородния?
— Дали го помня? — усмихна се Тисамон. — Отказах три щедри предложения да го убия.
Стенуолд запази подобието на усмивка върху лицето си. „За тези неща излишни въпроси не задаваме.“
— Отивам право при него сега. Окопал се е в Хелерон като дървеница в старо писалище. По-добър източник на информация и да искам, не мога да намеря.
— Острието ми е твое — каза Тисамон, толкова просто и ясно, че Стенуолд го зяпна.
— Не мислех, че…
— Казах ти. — Богомолкородният сведе очи. — През всичките тези години броях дните. Наистина ли мислиш, че ще ти обърна гръб сега?
След обсадата на Мина се бяха срещали три-четири пъти. В началото Тисамон помагаше на Стенуолд в събирането на информация. После, когато наблюдението и изчакването станаха по-важни от бързото острие, контактите им намаляха. Постепенно задълженията на Стенуолд в Академията започнаха да отнемат все повече от времето му и пътищата им неусетно се разделиха. И ето че от последната им среща бяха минали десет години.
— Аз… не знам какво да кажа — заекна бръмбароидът. Изведнъж го налегна ужасяващо чувство на обреченост. „И двамата ще съжаляваме за това.“ — Не искаш ли да си помислиш поне? — „Преди да стовариш върху раменете ми тежестта на обещанието си.“ Обещанията на богомолкородните бяха по-твърди от стомана и по-тежки за носене. — Имаш си живот тук…
Тисамон отново беше забил поглед в земята пред себе си. Гледката беше толкова позната, че за миг върна Стенуолд двайсет години назад — Тисамон гледа в земята, неспособен да отвърне на нечия саркастична забележка.
— Нямам живот тук — промълви богомолкочовекът. — Седемнайсет години, Стен… Знаеш какво имам предвид.
„За него времето е спряло.“ Знаеше, че богомолкородните не забравят обиди, неправди, както и стари приятелства, но никога не си беше давал докрай сметка колко смущаващ и непривичен е досегът с подобно мислене.