Империя в черно и златно
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Империя в черно и златно». Краткое содержание книги:
— Какво искате, госпожице? — попита момчето. Очите му току се стрелкаха към монетата, макар да беше само керамична тритинка.
— Скуто търся — каза тя и видя, че името му е познато. — Къде е той?
Момчето облиза устни, после посочи към една колиба, която не се различаваше по нищо съществено от останалите. Тиниса пусна монетата в шепата на момчето и го задържа с жест, преди да си е плюло на петите.
— Ще ти дам още толкова, ако му кажеш, че съм тук. Кажи му, че повереницата на Стенуолд го търси. Запомни ли?
Момчето кимна и тя го удостои с усмивка.
— Браво, ще стане пратеник от теб. Хайде бягай.
И момчето хукна към бараката. Очите продължаваха все така да я следят — откъм сенките между сградите, откъм тесните пресечки. Претегляха я, чудеха се дали си струва риска да й направят „митническа проверка“. Тя на свой ред излъчваше презрение, толкова всеобхватно, че дори не си правеше труда да отвръща на погледите им.
След миг момчето се показа на прага на бараката и й махна да се приближи. „Започва се.“ Синон като нищо можеше да й е устроил капан. Главатарят на Половинковата къща беше преди всичко бизнесмен, а бизнесът иска жертви и той несъмнено би пожертвал Тиниса, макар и неохотно, ако сметнеше, че отказът й да работи за него застрашава организацията му. Напрегната отвътре и спокойна отвън, Тиниса тръгна напред, сякаш целият свят беше в краката й.
Някакво същество излезе от бараката. Покрито беше с наметало в огромната си част, но релефът му навяваше мисли за контрабандист, който крие насекоми под плаща си. Лице, което в първия миг Тиниса взе за театрална маска, я зяпаше злобно. В деформираните си ръце привидението държеше арбалет. Тиниса се зачуди дали би могла да избегне първата стрела и да го нападне преди да е презаредил. Реши, че навярно би могла…
Зад него…
Зад него стоеше Тото и я зяпаше. Като го видя, Тиниса буквално се разтрепери от облекчение. Фактът, че някой от приятелите й е оцелял в този алчен град, й се струваше невероятен. Досега не си беше давала сметка колко слаби са били надеждите й да ги открие живи и здрави.
— Тото! — викна тя и понечи да се втурне към него, но грозникът вдигна заплашително арбалета си.
— Я да не мърдаш — извика той. — Нито крачка, инак ще си имаш работа с тоз красавец, дето го държа.
— Тото, какво става? — попита тя. Пристъпила беше крачка напред, а ръката й се върна инстинктивно върху дръжката на рапирата. Грозникът стреля без повече предупреждения и тежката стрела се заби в спечената пръст пред краката й. Тиниса се напрегна, готова да нападне, но незнайно как арбалетът вече беше презаредил и в улея му проблясваше нова стрела.
— Питай я — тросна се на Тото грозникът и приятелят й преглътна шумно.
— Тиниса — извика той иззад мъжа с арбалета. — Как се казваше твоят противник в мача ни срещу „Раковината“?
— Какво? Тото, какви ги дрънкаш?
— Много е важно да ми отговориш, повярвай ми — настоя той. — Тиниса, моля те. — Междувременно грозникът с арбалета се напрягаше все повече. Сметките й как ще го намушка преди той да е презаредил отдавна не бяха актуални.
— Бих се срещу Селадорис — отговори навъсено тя. — Ти се би срещу Адакс от Тарк и завършихте наравно. Счупи му носа. А сега ще ми кажеш ли какво става?
Облекчението и на двамата беше очевидно. Грозникът наведе арбалета и отпусна тетивата. Тиниса тръгна предпазливо напред, а Тото забърза да я посрещне. Стори й се, че се кани да я прегърне, щото нали бяха приятели, които са се изгубили, а сега се намират, но в последния момент смелостта му изневери и той се задоволи да й подаде ръка.
— Толкова се радвам, че си добре — възкликна той. — Чувствах се ужасно… задето те зарязах там.
— Зарязахме се взаимно, всичките — каза тя. — Да се надяваме, че Салма и Че са се справили поне толкова добре, колкото ти и аз.
Той увеси глава, макар в думите на Тиниса да нямаше и грам обвинение.
— Това — той посочи грозника — е Скуто, човек на Стенуолд.
Отблизо Скуто изглеждаше дори по-зле, отколкото от един арбалет разстояние. На всичкото отгоре се хилеше похотливо.
— Влизай, влизай — покани я. — Бая имаме да наваксваме с теб, моме.