Империя в черно и златно
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Империя в черно и златно». Краткое содержание книги:
Отпусна се на едно коляно и хвърли шепата кости на пода пред себе си. Пророкуването беше съвкупност от елементи — кои символи са отгоре, кои от костите се докосват, кои са сами. Сегашната им подредба не вещаеше нищо добро, но за разлика от някои свои другари Ахеос никога не хвърляше костите повторно. Посланието им гласеше, че ако действа сега, няма да успее. Ако вече беше решил да си пробва късмета, поличбата не би го спряла, но в случая костите само потвърдиха мнението му. Той свали ръка от дръжката на кинжала си.
„Желая ти късмет, бръмбарско момиче. Аз не мога да ти помогна.“ Костите говореха за бъдеще. Ахеос се надяваше това да означава, че момичето ще намери начин да се освободи, преди да е станало жертва на участта, която спохождаше повечето затворнички. Тази мисъл не му понесе добре. „Но аз нищо не мога да направя!“
Каза си, че падне ли нощта, ще се опита да отлети. Тогава би могъл да я потърси — ако преценеше, че дългът му към нея е достатъчно голям, за да оправдае риска. Или просто да отлети право към дома и да забрави за Челядинка Трудан и нейната съдба. Без съмнение наставниците му в Тарн биха сметнали угризенията му за нелепи. Преди пет столетия властта над Равнините им е била отнета в поредица от поражения. Старата власт беше загубила битката с новите оръжия на своите роби. От гледна точка на молецоидите, преди петстотин години революцията беше очертала боен фронт и оттогава до ден-днешен те водеха идеологическа война.
Затова Ахеос изчака търпеливо войниците и пленниците им да си тръгнат. Чакаше и наблюдаваше. От време на време по някой патрул от бръмбарородни обикаляше двора, но никой не се сети да погледне в конюшнята, а и да бяха погледнали, нямаше да го видят сега, когато силата му се беше завърнала.
Небето постепенно притъмня, а тъмният силует на планината скри преждевременно слънцето. Ахеос се разкърши. Раната на хълбока му се обтегна болезнено. Реши, че сигурно би могъл да се справи, да прелети поне част от разстоянието и да се скрие някъде в планинското подножие далеч от кариерата. Изчака да се стъмни, измъкна се от конюшнята и застина на място.
Някакъв човек пресичаше двора пред къщата. И този беше бръмбаророден. Ахеос стоеше неподвижно в сенките на конюшнята и мъжът не го видя. Беше едър бръмбароид с широка талия, облечен в изтъркани кожени дрехи като повечето машинни жреци на расата си. Потропа тихо на вратата. После се огледа и погледът му се размина на косъм с Ахеос. Молецородният беше приятел със сенките, а и усещаше, че бръмбароидът се оглежда за нещо друго, очаква нещо повече. Преди вратата да се отвори, мъжът хвърли продължителен поглед в посоката, от която беше дошъл.
— Да? — чу се тънкият глас на слугата.
— Елиас Продан вътре ли е? Трябва да говоря с него — каза едрият мъж.
— Ще проверя, господине. От мините ли идвате?
— Не. Кажи му, че го търси Стенуолд Трудан.
Слугата очевидно знаеше името, защото застина за миг, а после побърза да се шмугне в къщата, изричайки в скороговорка:
— Ще кажа на господаря.
Вратата се затвори. Стенуолд Трудан се огледа отново. Личеше си, че е на нокти. Явно нещата не се развиваха според очакванията му.
„Стенуолд Трудан?“ Споменът връхлетя молецородния с известно закъснение, но и с голяма сила. Ами да, тя го беше споменала — името на чичо й, който преди време бил излекуван от молецороден. А и нейната фамилия беше Трудан, нали? На Ахеос бръмбарските фамилни имена му звучаха еднакво — Трудан, Продан, Ко̀вач, все от този сорт. „Но май наистина беше Трудан…“
Ето че се изправяше пред още един избор. Ахеос разкърши рамене. Ако можеше да лети и нещата тръгнеха зле, щеше да избяга лесно, но ако не можеше…
Вратата се отвори пред плещестия бръмбароид. Ако Ахеос се раздвижеше сега, щеше да се разкрие — щяха да го видят и слугите, и пазачите.
Въпреки това се раздвижи, бърз като мълния, и отвори уста да извика.
А после нечия ръка го дръпна силно за яката отзад, изви я и едва не го задуши. Под брадичката му цъфна връх на блещукащо острие.
Синон я беше пратил на кофти място — лъхаше на беднотия и враждебност, точно както я беше предупредил главатарят на Половинковата къща. Тиниса не сваляше и за миг ръка от дръжката на рапирата си. Имаше чувството, че я следят стотици погледи от всички посоки. Тук тя беше чужда и нежелана, факт, който местните не си правеха труда да крият.
Накрая забави крачка и вдигна монета във въздуха пред себе си. Държа я така известно време, докато едно мухородно момче на дванайсетина години не се престраши и не дотича при нея. Имаше кинжал на кръста си и ръката му лежеше на дръжката, имитирайки собствената й стойка, а очите му я гледаха храбро от долу нагоре.