Тайната на остров Пайн

Еспиноза беше раздвоен. От една страна му се искаше американците да дойдат. Искаше да подложи на проверка и себе си, и хората си в сблъсък с най-добрите в света. От друга, щеше му се да стане свидетел как смелата стратегия на Аржентина сплашва Запада така, че да не смее да си отмъсти. Докато директорът Ларета продължаваше да разказва за базата, Еспиноза осъзна, че няма право да се колебае. Той беше воин и като такъв желаеше американците да изпратят своите най-добри бойци. Не искаше само да ги отблъсне. Искаше да ги унижи и да оцвети леда с кръвта им.

— Кажи ми, Луис — прекъсна той директора, — нашите чуждестранни гости пристигнаха ли?

— Имаш предвид чуждестранните учени от другите изследователски станции? Вече са тук и са затворени под охрана в един хангар.

— Не, питам за нашите приятели от Китай.

— А, китайците. Да, пристигнаха вчера с оборудването си и аз им предоставих транспортно корабче. В момента го подготвят. Наистина ли някога тук е потънал китайски кораб?

— Ако е така — отговори Еспиноза, — можем да забравим всички грижи, че ще бъдем нападнати. Нашите претенции за полуострова ще бъдат узаконени от историята. Бих искал да се видя с тях.

— Разбира се.

Ларета насочи снегомобила към възвишенията над базата и след това пое по коловоз, издълбан в снега. Когато влязоха в самата база, Еспиноза се изненада от усилената работа, която кипеше. Мъже в арктическо облекло работеха по сгради със странни форми, безброй служебни моторни шейни и снегомобили се стрелкаха насам-натам, теглейки шейни с оборудване. Там, където снегът се беше стопил, се виждаха подложките от полимерната сплав, наподобяваща лед. Те с лекота понасяха тежестта на тяхното превозно средство.

Към кея, който лесно можеше да приеме и крайцера, закотвен в средата на залива, бяха привързани няколко транспортни корабчета. Всички бяха дълги около дванайсет метра, с метални корпуси, големи отвори на кърмата и квадратни кормчийски рубки, щръкнали като гърбици над носовете им. Бяха боядисани в бяло, макар че боята на товарните палуби беше олющена и отдолу се виждаше дървото. Обслужващи корабчета като тези бяха обичайна гледка край всички сондажи в морето.

Ларета спря до едно от тях. Неколцина мъже работеха по уред с формата на торпедо, който лежеше на стойка под кърмовия кран на корабчето. Един от тях вдигна очи, когато посетителите се качиха на борда, и дойде при тях.

— Господин Ларета, на какво дължим удоволствието? — Беше китаец, а гласът му звучеше приглушено от шаловете. Говореше английски със силен акцент.

— Фонг, това е майор Еспиноза. Той е командир на нашата нараснала охрана. Майоре, това е господин Ли Фонг. Той ръководи инженерите, изпратени да открият „Спокойно море“.

Двамата мъже си стиснаха ръцете, което никак не беше лесно заради дебелите ръкавици.

— Това сонар ли е? — попита майор Еспиноза.