Тайната на остров Пайн

Кабрило започна да разпознава околността. Приближаваха се към пристанището.

— Марк, покажи на Тамара как да използва дихателя.

— Вече е на нея — успокои го Мърф.

Хуан почука по радиостанцията.

— Майк, на позиция ли си?

— Очакваме ви — отговори жизнерадостно Троно.

— Идваме с пълна пара.

Подводничарят стана по-сериозен.

— Готов съм!

Зад тях се чуха изстрели на тежък пистолет. Един куршум попадна в багажника и премина през задната седалка, разхвърляйки дунапрен. Тамара изпищя. Линк и Марк Мърфи се спогледаха и едрият бивш тюлен се обърна да отвърне на огъня.

— Следващата вдясно — изрева Линда, надвиквайки свистенето на вятъра. — Пристанището е отпред.

Хуан взе завоя с такава скорост, че колата поднесе, блъсна се в будката на охраната и разби голямото предно стъкло. Мъжете вътре се проснаха на пода, защото решиха, че ги нападат. Двете патрулки профучаха след секунди.

— Свалете всички прозорци — нареди Хуан, докато лъкатушеше между товарните контейнери.

Последният удар беше повредил някоя важна част от окачването на автомобила, защото се повдигаха и спускаха сякаш бяха на гърба на камила. Задната ос се беше повредила заради лудото каране и сега се строши. Двата й края стържеха по паважа и хвърляха снопове искри, когато пресичаха бетонни участъци или железопътни релси. Колата продължаваше да се движи бързо въпреки повредата, защото беше с предно задвижване.

Хуан потупа арматурното табло.

— Повече няма да се изказвам пренебрежително за малките японски коли.

Докът беше почти триста метра дълъг, наполовина покрит с гофрирана ламарина, монтирана върху метални подпорни греди. Конструкцията беше открита от всички страни. Хуан подкара колата между редицата подпори. Линда го потупа по рамото, но той не я погледна, а просто взе предмета с размерите на манерка, с маркуч и мундщук в единия край, и захапа мундщука.

Настъпи газта и колата излетя от кея, но с наклонена предница заради тежестта на двигателя. Заби се във водата сред взрив от бяла пяна. Тъй като стъклата бяха свалени, а задното липсваше, мицубишито започна бързо да се пълни с вода.

— Изчакайте — предупреди ги Хуан.

Едва след като покривът потъна под водата, той се измъкна през шофьорския прозорец. След това се плъзна към задната врата и помогна на Тамара да излезе след Линк. Беше твърде тъмно, за да се види нещо, затова Хуан стисна ръката й, а тя му отвърна. Усещаше мехурчетата от нейния дихател да се издигат покрай лицето му. Дишането й май беше малко ускорено, но и той се беше задъхал.

Бутилките на дихателите съдържаха въздух само за няколко минути, така че щом всички се измъкнаха от потъващата кола, Хуан ги поведе обратно под кея, към малка светла точица.

Това беше миниатюрно фенерче, прикрепено към чифт кислородни бутилки с няколко регулатора. Самите те бяха вързани за палубата на миниподводницата „Номад 1000“. Ако нещата се бяха развили по план, щяха да се срещнат с нея на няколко километра от брега, като за целта използват надуваемата лодка. Обаче винаги съществуваше вероятността нещата да се объркат и Хуан беше измислил резервен план. Беше наредил на Троно да се премести на позиция „Бета“ — под кея, където бяха вързали гумената лодка.

Щом групата стигна до подводницата, Хуан пъхна единия от регулаторите в ръката на Тамара и й направи знак да се изключи от бутилката на дихателя. Като се имаше предвид с каква лекота се движеше под водата, той предположи, че вероятно и преди се е гмуркала. Имаше достатъчно светлина да направи знак на Линда да мине с Тамара през въздушния шлюз в „Номад“.

Докато чакаше своя ред, Хуан видя лъчи на фенерчета да играят по повърхността на водата, където продължаваха да се вдигат въздушни мехурчета от тяхното неустрашимо мицубиши. Запита се колко ли време ще мине, преди ченгетата да изпратят водолази, но после си каза, че това няма значение. Те отдавна щяха да са далеч.

Десет минути по-късно, докато подводницата се носеше по течението, Хуан отвори вътрешния люк на херметично затворения въздушен шлюз на подводницата и видя всички чинно подредени на пейките и завити с фолийни одеяла. Тамара и Линда си бяха подсушили косите и дори бяха успели да се срешат.

— Съжалявам за усложненията — извини се Хуан на Тамара. — Надявахме се да протече много по-гладко. Извадихме лош късмет, че генералът се появи точно когато тръгвахме.