Изчезналата Библиотека
- Автор: Дийн А. М.
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 9786191640775
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изчезналата Библиотека». Краткое содержание книги:
Емили оглеждаше всичко, докато вървеше през комплекса. Дори след изпълнените с напрежение събития от последния ден Топкапъ притежаваше красота, на която не можеш да не се възхитиш. Докато хладината на вечерта нахлуваше в тялото й, тя пое по каменна пътека, заобиколена от добре поддържани цветя, в посока към Багдадския павилион в североизточния ъгъл на палата. От всички страни бликаха фонтани. Късче от историята си проправи път през нейната памет и разбърканите й мисли: функцията на фонтаните. Нежните им звуци били не само красиви и успокояващи. Те представлявали ефективен „бял шум“ и приглушавали звуците от разговорите, които султанът провеждал със съветниците си насред претъпкания палат. Край прозорците и вратите на главните приемни и лични стаи за срещи стратегически са разположени фонтани, за да държат настрана евентуалните шпиони - или поне да ги затруднят да чуят гласа на султана.
Днес обаче красотата и историята са разположени в контекста на нещо много по- важно, с измерения, които предизвикваха не само страхопочитание, а и ужас. Емили постоянно се оглеждаше през рамо за подозрителни фигури. Мъжете, които й се стори, че мерна на летището, можеше да са били плод на въображението, породен от параноя, но не биваше да обръща гръб на действителността. „Съветът“ на Атанасий беше истински и нямаше да се спре пред нищо, за да постигне целите си. Членовете му бяха открили Майкъл, а това означаваше, че знаят всичко за нея, може би дори и факта, че сега притежава списъците с имена, които очевидно понастоящем са в ядрото на настоящите им действия. Знаеше, че Съветът вече не е враг само на Обществото. Беше и неин враг. Беше сигурна, че в момента Съветът дебне плячката си.
Тя влезе в павилион от червен и бял мрамор, издигнат в чест на военната кампания в Багдад през XVII век, сега заобиколен от грижливо поддържани дървета и цветя. Този кьошк се намираше в най- отдалечения ъгъл на Топкапъ, в сърцето на територията на султана. Тук, от изкуствено прикрита точка, тя видя това, което в дните на апогея на империята са наблюдавали малцина с изключение на висшите класи и благородниците: необезпокоявана от нищо гледка над града и моретата от наблюдателната точка на имперската мощ и сила. Някога султанът буквално е можел да стои в градината си и да гледа надолу към своята империя.
Тази гледка обезпокои Емили.
От разположения високо над града ъгъл на палата от едната си страна можеше да види целия град, а от другата - мястото, където се срещаха моретата. В края на централния полуостров на Истанбул Мраморно море, Босфорът и Златният рог се сливаха и превръщаха метрополиса в първокласно място за корабоплаване и търговия. Емили погледна към водите, които се разливаха далеч под върха на хълма.
„Далеч под.“
В момента именно разстоянието беше обезпокоително. Просто не пасваше. Емили продължаваше да се взира във водите долу, но сигурността й, че е дошла в правилния дворец, бързо изчезваше. Да не би да е сбъркала?
Дворецът Топкапъ се извисяваше на хълма си и гледаше към водата, но в писмото на Арно в Александрия се говореше за царския дом, „докосващ водата“. Докосващ. Странна фраза, но фактът само й придаде допълнителна тежест в съзнанието на Емили. Ако през последните два дни бе разбрала нещо за Арно Холмсгравд, то беше, че фразите му са прекалено точни. Съставянето им не можеше да е без значение. Когато кажеше нещо, Арно имаше предвид точно това и буквално по начина, по който го е казал.
Докато се заставяше да чуе думите на Арно възможно най-вярно, простата истина внезапно блесна пред очите й, ясна като морето далеч под краката й Дворецът и моретата бяха близо едни до други, но не се срещаха. Не се докосваха. Това можеше да означава само едно.
Топкапъ не е въпросният дворец.