Изчезналата Библиотека
- Автор: Дийн А. М.
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 9786191640775
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изчезналата Библиотека». Краткое содержание книги:
Джейсън се обърна към партньора си. Изражението му бе сериозно, в гърдите му вече се надигаше очакване. Разговорът му със Секретаря беше кратък и по същество.
- Целта ни се промени - съобщи той на другия Приятел. - Трябва да елиминираме Уес при първия удобен случай, след като изтръгнем информацията, с която разполага.
Партньорът му вдигна вежди, но не отговори. Бяха посветили много време и енергия на проследяването й и тя сякаш все още следваше нишките, оставени от Пазителя. Заповедта да я убият на този етап беше изненадващ обрат. Знаеше, че във Вашингтон много неща са заложени на карта, но Уес може би щеше да ги отведе до нещо значително по-важно - до самата библиотека.
- Ще я спрем следващия път когато остане сама - продължи Джейсън. - Заповедта е да я подложим на кратък разпит, за да разберем дали знае нещо друго освен това, което вече успяхме да разберем. Ще й вземеш мобилния телефон и всичко друго, което носи в дрехите си Трябва да сме абсолютно сигурни, че списъкът не е стигнал по-далеч от телефона й Получим ли всичко, ще довършим задачата.
- Можем да я заловим сега - отговори партньорът му. В момента следваха Уес надолу по стръмен склон към пристанището. Очевидно беше решила, че Топкапъ не е дворецът, който търси, и се беше запътила към Долмабахче. Съветът бе претърсвал и двата палата от подземието до тавана безчет пъти през безброй години. Допреди минути планът на Приятелите беше да се качат след Емили Уес на корабчето и да продължат да я следят, докато претърсва Долмабахче. Но щом намеренията им се бяха променили, спокойно можеха да елиминират мишената незабавно. - Можем да изчакаме да пресече следващия голям път и да я спрем.
- Не - заяви Джейсън. - Секретарят настоява всичко да стане възможно по-тихо, без свидетели и на уединено място, където няма да открият тялото веднага. Нямаме нужда от полицейски разследвания - само ще затруднят предстоящото.
Партньорът му кимна. Значи щеше да стане точно така. Емили Уес щеше да умре сама, на уединено място, след като й изтръгнеха информацията, която навярно притежаваше. Той погледна към Джейсън и забеляза искрата в очите му - много по- напрегната от тази, която би се разгоряла само заради екзекутирането на човек, който имаше възможност да ги издаде. Налице беше още нещо. В очите на Джейсън се четеше... очакване. Това наблюдение изпълни с очакване и него. В светлината на новите им нареждания и обаждането на Секретаря отпреди минута той реши, че погледът на Джейсън може да означава само едно.
Секретарят е открил библиотеката.
ГЛАВА 82
18.45 ч.
Емили излезе от територията на двореца Топкапъ и се устреми надолу по хълма към северния бряг на централния полуостров на Истанбул. Не можеше да се освободи от чувството, че я наблюдават и следят, но необходимостта да хване последното корабче не й оставяше друг избор, освен да рискува и да излезе на улицата. Разписанието, което получи, показваше, че последният кораб от „Еминьоню“ до „Бешикташ“, най-близката спирка до Долмабахче, потегля точно в 19 часа. Пътуването беше обозначено като кратко, само петнайсет минути. Успееше ли да се придвижи навреме, без някой да я обезпокои или да й попречи, щеше да стигне в двореца само двайсетина минути след началото на лекцията. Въведенията и любезностите преди самата беседа навярно щяха да отнемат поне толкова време - Емили добре знаеше колко важно е за повечето учени доброто въведение. Можеше само да се надява, че събитието няма да е строго официално или протоколно и ще допускат посетители.
„Стига само да вляза през вратата - помисли си, - ще се опитам да намеря начин незабелязано да се отдалеча из територията на двореца.“
Но слизането по стръмния централен хълм на града се оказа по-бавно, отколкото изглеждаше, и Емили ускори крачка, защото видя, че стрелките на часовника й наближават седем часа. Не можеше да си позволи да изпусне този кораб.
Зави зад един ъгъл и се озова пред голяма улица, успоредна на северния бряг. От другата й страна се намираше „Еминьоню“: купчина пристани, лодки и кьошкове, пълни с хора. Емили се стрелна през оживеното движение на улицата, стигна до пристанището и се запъти към редиците двуетажни корабчета край дървените мостчета.
- Бешикташ? Долмабахче? - обърна се тя към мъж, който приличаше на чиновник, но чиновник в стила на пристанищните работници: мазна риза, обикновена шапка и ръка, пълна с билети и банкноти.
Мъжът с голям корем изсумтя покрай полуизпушената си цигара и махна към лодка на другия край на пристанището.
- Платете на лодката - каза той и отново се зае да брои банкнотите си.