Господар на желанието
- Автор: Макгрегър Кинли
- Серия: Братството на меча #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие романтические романы
Электронная книга - «Господар на желанието». Краткое содержание книги:
Думите ѝ звучаха като ехо в ума му.
Той стисна толкова силно брошката си с ръка, че дланта му се разкърви.
– Проклета да си – прошепна той през зъби. –Искаше ми се никога да не бях поглеждал към теб.
Всъщност, тя го беше научила да обича: нещо, на което той си мислеше, че не е способен. Научи го да лети, докато в един момент, не изтръгна крилете от раменете му и не го запрати обратно в ада.
Само че този път той познаваше лика и името на рая и заради това, мъката му беше още по-непоносима.
Сърцето му се стегна, той се обърна и тръгна към залата.
– Денис – извика той, след като влезе в главната кула на замъка. – Доведете прислужницата на дамата, заедно с нещата ѝ и ги изпратете на добър час до Уоруик.
– Да, милорд.
Пусна брошката от окървавената си ръка и я даде на Денис.
– И гледай това да си тръгне е нея.
Денис замръзна, щом съзря кръвта.
– Да милорд – каза той колебливо.
Саймън влезе в залата зад него.
– Дрейвън?
– Остави ме.
- Но...
– Остави ме! – изкрещя той, като направи една гневна крачка към него.
Саймън погледна стиснатата челюст на брат си, завъртя се на пети и изпълни нареждането.
Дрейвън се отправи към стаята си и можеше да се закълне, че чува ехото от смеха на Емили от подножието на стълбите и усеща сладкия мирис на косите ѝ.
Той заби яростно юмрука си в стената, оставайки кървава диря на мястото, където брошката се беше забила в дланта му.
– Прогонвам те от мислите си – изсъска той. – Така, сякаш никога не си съществувала.
Но още докато изричаше думите, знаеше че никога няма да успее да ги спази. Тя го беше жигосала с нейната чиста природа и той никога нямаше да бъде отново същият.
Глава 17
- Защо плачеш? – попита Хю дъщеря си, когато Емили обърса бузите си, въпреки че беше безсмислено. Изглежда не можеше да престане да ридае.
Те си бяха у дома само от няколко часа и тя веднага се беше втурнала в стаята си. Сега стоеше на тоалетката си, а главата ѝ лежеше в скръстените ѝ ръце, докато плачеше и баща ѝ се опитваше да я утеши.
– Аз те освободих от твоя затвор – каза той, като сложи нежно ръка върху рамото ѝ. – Трябва да си щастлива.
– Аз не исках да си тръгвам, татко.
– Какво?! – изрева той.
– Обичам го.
– Да не си полудяла?
Неспособна да го погледне, тя усети вбесения му поглед върху себе си и поклати глава.
– Той не е нападнал Кесуик.
– Тази лъжа ли ти е наговорил. Видях цветовете му лично. Той дори яздеше онзи демоничен бял кон. Мислиш ли, че не познавам врага си, когато го видя?
– Не е бил Дрейвън – настоя тя.
После тя направи грешката да обърне лицето си към него.
Изпълненият му с омраза поглед я проряза.
– И как по точно знаеш къде е бил той по средата на нощта?
– Аз... – Емили се спря навреме. Не можеше да каже на баща си истината. Нуждаеше се от време, за да го убеди.
След ден, два, щеше да успее да го накара да види истината.
Трябваше да успее. Мисълта, че трябва да живее без Дрейвън, беше твърде жестока, за да я приеме.
* * *
Два дни по-късно Емили отиде да види баща си. Неговият прислужник я спря на вратата на покоите му.
– Простете милейди, но пратеникът на краля току-що пристигна и сега са заедно.
Сърцето ѝ спря, когато погледна затворената врата. Връхлетя я страх.
– Какво искаш да кажеш?! – извика баща ѝ, а гласът му се чу през дебелия дъб и камъка.
Тя подскочи при звука.
– Как може да е в Нормандия? – поиска да узнае баща ѝ. – Изпрати да го повикат веднага.
Емили се премести по-близо и залепи ухо на вратата.
– Съобщението беше изпратено, милорд –чу пратеника да казва. – Но не можем да очакваме да стигне до крал Хенри за по-малко от няколко седмици. Въпросът ще бъде доведен до вниманието на Негово Величество и можете да бъдете сигурен, че той ще се оправи с това.
Още няколко гневни думи бяха разменени между тях, докато не чу пратеника да тръгва към вратата. Емили отстъпи назад, когато той я отвори широко.
Пратеникът измърмори през зъби нещо погнусено за баща ѝ, когато мина покрай нея и Емили реши, че това не е най-подходящото време, за да убеди баща си, че Дрейвън не е виновен.
Тя отстъпи назад и се върна в стаята си, за да изчака яда му да отмине.
Дните преминаха в седмици, а съобщението на Хенри не идваше и баща ѝ ставаше все по-гневен.
По-лошото беше, че той започна да подсилва замъка с рицари и войници. Независимо колко много се опитваше да докаже обратното, баща ѝ беше убеден, че Дрейвън стои зад нападението на земите.