Господар на желанието
- Автор: Макгрегър Кинли
- Серия: Братството на меча #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие романтические романы
Электронная книга - «Господар на желанието». Краткое содержание книги:
– Да, Ваше Величество, но аз знам, че Дрейвън не ги е извършил.
– И откъде знаете?
– Бях с него в нощта, когато Кесуик е бил нападнат.
– Можете ли да го докажете?
Тя погледна към издутия си корем.
Хенри се разсмя горчиво.
– Да, вярваме, че можете да го направите.
В продължение на няколко минути, той се разхождаше безмълвно, докато тя стискаше ръцете си една в друга, ужасена от това, което щеше да каже на нея или да направи на Дрейвън.
Точно когато си мислеше, че нервите ѝ няма да издържат повече тракащия звук от обувките на Хенри по пода, той проговори:
– Много добре, милейди, казваме ви това, защото любовта ви към Дрейвън е искрена. Ако утре видим доказателство, че той също ви обича и че именно любовта му е била причината за неговото предателство, може и да го помилваме.
Емили вдигна поглед и духът ѝ се приповдигна.
– Но – предупреди той, а лицето му беше сурово. – Ако не видим такова нещо и се окаже, че Дрейвън не е направил нищо повече от това да ви използва, докато сте били под опеката му, ще поеме наказанието си бързо и напълно. Това ясно ли е?
– Да, Ваше Величество.
– Сега ни оставете.
Емили направи реверанс и си тръгна заднешком.
Веднъж, след като вратата на залата беше затворена, тя си пое облекчено въздух.
Имаше надежда! Беше малка, но достатъчна, за да се вкопчи в нея.
Дрейвън със сигурност щеше да...
Емили спря, когато осъзна тази разрушителна мисъл.
Ох, кого заблуждаваше? Дрейвън беше мъж, направен от желязо. Той никога не показваше емоциите си и по всяка вероятност, той ще дойде с боен марш пред портите, за да понесе наказанието си, без дори да направи нещо толкова малко, като да погледне към нея.
Емили сложи ръка на издутия си корем, върху живота, който растеше там.
– Моля те – прошепна тя със стаен дъх. –Нека да имам баща за детето си.
Глава 19
Утрото дойде твърде бавно за Дрейвън и той го посрещна с облекчение. Най-сетне всичко беше свършило. Скоро щеше да има покоя, за който жадуваше и на цялото му нещастие щеше да бъде сложен край.
Взимайки брат си и една шепа мъже, той замина за Уоруик. С всяка измината левга, която го приближаваше все повече до неговата съдба, той се надяваше само на едно нещо.
Искаше да види лицето на Емили за последен път, преди да умре. Дрейвън щеше да си отиде в мир, ако можеше да получи това последно свое желание. То беше единственото нещо, за което мислеше, откакто се беше качил на коня си.
Късно следобед те наближиха замъка. Дрейвън изви вежди, докато се взираше в голите каменни стени отпред. От разстояние, изглежда, като че ли по назъбените парапети стояха хиляди мъже. Хю очевидно бе положил доста усилия, за да укрепи дома си.
– Стой! – извика баща ѝ, когато приближиха портата. – Твоите хора трябва да останат отвън, само ти ще бъдеш пуснат.
– Не – каза Саймън на Дрейвън и дръпна поводите на коня си, за да се изравни с неговия.
– Нямам му доверие.
Дрейвън се загледа безизразно в брат си.
– За какво точно му нямаш доверие, Саймън? Все пак отивам да бъда екзекутиран.
- Дрейвън...
– Не, братко, остани тук. Не искам да ставаш свидетел на това.
Те слязоха едновременно от конете си и едва направил крачка, Дрейвън се озова в ръцете на Саймън, притиснат от силната му прегръдка.
– Не отивай – прошепна Саймън в ухото му.
– Можем да удържим кралската войска. Знаеш, че можем.
Дрейвън го отблъсна рязко от себе си и после, виждайки болката в очите на брат си, го потупа утешително по рамото.
– Пази се, малкия. Бих казал, че някой ден ще споделим вечността заедно, но се моля, да отидеш на по-добро място от това, което ме очаква.
Очите на Саймън заблестяха ярко и той преглътна тежко. После потупа ръката на брат си и погледна встрани.
Дрейвън пое дълбоко дъх и тръгна към портата на замъка пеша. Поглеждайки към парапетите, той спря.
За миг си помисли, че сигурно сънува, щом вижда слънчевата светлина да огрява коса от чисто злато. Но би познал крехката ѝ фигура навсякъде.
Истината бе, че нейната същност бе дамгосала дълбоко душата му.
Неговата Емили.
Баща ѝ я дърпаше навътре и той знаеше, че Хю е настоял тя да се махне оттам. Можеше ясно да си представи упоритото вдигане на брадичката ѝ и огънят в очите ѝ, когато е отказала да го направи.
Гърлото на Дрейвън се стегна, хиляда и една емоции препуснаха през него едновременно, когато се загледа в нея, докато тя се бореше срещу хватката на баща си.
Но най-силно от всичко почувства благодарност за това, че я вижда отново.
Присъствието ѝ му даваше сили.