Господар на желанието

Свързани за вечността.

Любовта ѝ я порази и тя се обърна с лице към него.

Дрейвън леко я целуна по върха на носа и я погледна с любопитство. Днес той нямаше намерение да напуска това легло. Дори заради някоя спешна работа.

Лекият бриз разлюля тъмночервените завеси на прозореца и довя до тях неочакван шум.

Първото нещо, което си помисли бе, че си въобразява, но след минута шумът стана по-близък и по-ясен.

Армия ли беше? Дрейвън замръзна и после скочи от леглото.

– Дрейвън? – повика го Емили въпросително, като се изправи в леглото и закри гърдите си със завивката. – Какво става?

– Някой се насочва към Рейвънсууд – той забързано надяна дрехите си.

– Какво? – попита тя невярващо. – Сигурен ли си?

Дрейвън прибра меча си в ножницата и го върза на кръста си.

– Бил съм на много походи. Познавам този шум достатъчно добре.

Емили го наблюдаваше как напуска стаята ѝ. Тя също чу шума от тропота на наближаващите коне. Бързо намери дрехите си, облече се и отиде при Дрейвън на бойницата.

Първоначално си помисли, че сънува, когато погледът ѝ попадна върху бащиното ѝ жълто-бяло знаме, което се приближаваше към замъка.

Но не беше плод на въображението ѝ, осъзна тя, че баща ѝ предвождаше армията под стените на замъка на Дрейвън.

– Какво означава това, Хю? – провикна се Дрейвън, когато баща ѝ се приближи на разстояние, на което можеше да го чуе.

– Дойдох за дъщеря си, копеле такова.

Емили изстина цялата.

– Няма как да е научил, нали? – попита тя Дрейвън.

– Не – отвърна той и изкрещя към баща ѝ. –Тя е под моята закрила. Нямаш право да идваш тук и да претендираш за нея.

– След последната нощ, вече не е. Сега я изпрати навън или ще разруша стените, за да я отведа.

Емили ахна при неговите думи. Баща ѝ знаеше! Но как беше възможно?

Дрейвън сложи ръка на рамото ѝ, за да я задържи.

– Татко – извика тя. – Защо си дошъл за мен?

– Той е нападнал Кесуик миналата нощ. Пратих известие на Хенри, ще те отведа веднага оттук или ще съборя стените. Освободи я, Рейвънсууд, и може да говоря в твоя защита пред Хенри.

Емили замръзна.

– Ти не си нападал нищо миналата нощ.

Той я погледна иронично.

– Знам много добре къде прекарах нощта, Емили, но смеем ли да кажем на баща ти къде съм бил? Той ще поиска да разбие нещо повече от стените.

Дрейвън беше прав. Тя преглътна при мисълта как ще постъпи баща ѝ, ако открие какво бяха правили.

– Татко, грешиш! – изкрещя тя, надявайки се да го вразуми.

Дрейвън я хвана.

– Какво правиш?

– Смятам да му обясня, че не си го извършил ти.

– Мислиш ли, че ще те чуе?

– Ами... не – продължи тя. – Той няма да чуе никого от нас.

– Пригответе отбраната ни – каза Дрейвън на хората си. – Мъжете на стените и...

– Не – възкликна тя и го сграбчи за ръката –Смяташ да се сражаваш с баща ми?

– Предлагаш да му предам замъка си ли? – попита той. Изражението на лицето му беше твърдо, а погледът му решителен.