Господар на желанието

Дрейвън изтегли стрелата назад.

Един изстрел и всичко щеше да свърши.

Един изстрел и тя щеше да бъде негова завинаги.

Дрейвън се прицели и пусна стрелата, и както бе възнамерявал, тя прелетя много далеч от мишената му.

Не можеше да го направи.

Добър или лош, прав или не, Хю беше неин баща и тя го обичаше.

– Емили – извика я Дрейвън при себе си, гласът му беше празен, а тялото му вдървено. –Давам ти възможност. Можеш да останеш при мен и аз ще те защитя или да се върнеш при баща си.

Тя премигна насреща му, сякаш не разбра думите му.

Дрейвън се приближи към нея, а тялото му беше сковано от страх в очакване на нейното решение.

– Ако ме напуснеш сега, знай, че баща ти никога няма да ти позволи да се върнеш тук. Ще бъдеш загубена за мен завинаги. Но изборът е твой и аз няма да го направя вместо теб.

Емили не можеше да повярва на ушите си, докато се взираше в безизразното му лице.

Дрейвън ще я пусне?

Той ѝ даваше избор?

В този момент тя разбра дълбочината на своята любов към него. Неколцина, ако изобщо имаше такива мъже, биха позволили на жена да изкаже мнението си гласно за живота или благополучието си.

Той беше неин защитник и пълноправен полечител. Но въпреки това, остави въпроса изцяло в нейните ръце.

Тя се протегна и положи ръка на бузата му. Почувства как челюстта му се стяга под дланта ѝ, докато се взираше в нея с тези леденосини очи в очакване на отговора ѝ.

Как мразеше, че ѝ се налага да вземе това решение, но имаше само един начин, по който да го направи.

– Знаеш, че трябва да тръгна с него.

Болката в очите му я изгори, но лицето му остана спокойно.

– Дрейвън, изслушай ме.

Той се отдръпна от нейното докосване и ѝ обърна гръб.

– Върви!

– Но Дрейвън, чуй ме, аз....

– Никълас – извика той, като мина покрай нея – Свали я от стената и я ескортирай през външна порта.

– Да, милорд.

Тя се дръпна, но Никълас я задържа за ръката.

– Дрейвън! – извика тя, но той не спря и не се обърна.

Никълас не намали крачката си, докато я дърпаше надолу по стълбите. Отчаяна, тя се опита да се освободи, но беше безполезно.

– Хю – чу тя как Дрейвън вика. – Задръж нападението. Дъщеря ти идва при теб.

Против волята си, Емили беше принудена да напусне през малката външна вратичка на главната порта на Рейвънсууд.

Тя се обърна да отвори вратата, но те я залостиха в момента, в който беше изведена през нея.

– Дрейвън – изкрещя тя отчаяно, удряйки по солидното дърво, докато цялата ръка не я заболя.

Но беше твърде късно. Той най-накрая беше успял да я изхвърли от живота си.

Емили падна на колене и се разрида до вратата. Искаше да има само още пет минути, за да му обясни.

– Ти, упорит глупак – ридаеше тя. – Как можа?