Тайната на забранената книга [bg]

Двайсет и две

Бяха минали само две седмици от деня, в който за първи път се бях загубила в зловещите, пусти улици на изоставения квартал, но имах чувството, че е било друг живот. Може би защото наистина беше.

Мак, която беше последвала упътването на жената и се беше отправила към градска пустош от онзи ден, беше носила убийствен тоалет от розови ленени три четвърти панталони с ниска талия, обшит с коприна розов потник, любимите си сребърни сандали и подходящи сребърни аксесоари. Тя имаше дълга, красива руса коса, вързана високо на конска опашка, която забърсваше средата на гърба й с всеки подскок на младежката й стъпка.

Тази Мак, която навлизаше в зоната сега, имаше черна коса до раменете — най-доброто прикритие срещу онези чудовища, които търсеха Мак Версия 1.0. Тази Мак носеше черни дънки и черна тениска — най-доброто облекло, в случай че някой кърви върху нея. Красиво лакираните й в розово пръсти на краката бяха скрити под маратонки — най-доброто, с което да бяга, за да спасява живота си. Скучният й тоалет беше завършен с прекалено голямо черно яке, което беше свила от една закачалка до входната врата, докато излизаше — най-доброто за прикриването на дългото една стъпка копие, затъкнато в колана на дънките й (острието беше пъхнато в топка станиол), което беше единственото сребро, допълващо този грижливо подбран тоалет.

В задните й джобове бяха натъпкани фенерчета, както й в джобовете на якето.

Нямаше я енергичната стъпка, която отскачаше толкова красиво във въздуха. Мак 2.0 се плъзгаше с решителност и концентрация на крака, които бяха здраво стъпили на земята.

Този път, докато се придвижвах по-навътре в Мрачната зона, разбрах какво бях чувствала онзи първи път — смесица от гадене, страх и онази нервна, напрегната нужда да бягам. Сетивата ми на Шийте зрящ се бяха включили в момента, в който бях пресякла Ларкспър Лейн и несъзнателно бях започнала да пресичам липсващата част от осемнайсет преки между нея и Колинс Стрийт. Въпреки че Сенките се оттегляха през деня и се скриваха някъде в пълен мрак, тяхното неосветено убежище трябва да беше някъде в това забравено място. Навсякъде около мен можех да усетя присъствието на Ънсийли, както го бях усетила в онзи ден, в който още не знаех какво съм, нито пък разбирах сред какво се намирам.

Този път имаше още нещо. Можех да се обзаложа, че картата, която сама бях начертала, щеше да се окаже ненужна. Нещо ме притегляше в югоизточна посока, едновременно примамващо и отблъскващо. Усещането ми припомни един кошмар, който бях сънувала и който беше оставил незаличим отпечатък в паметта ми.