Тайната на забранената книга [bg]

Един от кои? Ънсийли, което може някак да мине за човек, заблуждавайки дори Шийте зрящ? Зачудих се отново дали такова нещо е възможно. Ако не беше Ънсийли, какво беше и защо се беше съюзил с тези чудовища? Мъжът явно беше завършен актьор, за да заблуди Алина. Но тя го беше разкрила накрая. Беше ли станала подозрителна, за да го проследи дотук? До този дом в Мрачната зона, точно в центъра, където моето сетиво долавяше всякакъв вид предупреждения за свръхестествена опасност?

Като говорим за свръхестествена опасност, аз бях толкова устремена да проуча адреса, който Алина ми беше пратила, а после толкова се заплеснах със снимките, че не бях усетила, че каквото и да ме буташе-дърпаше в тази посока, не беше в къщата. Беше отзад, извън нея.

И ставаше все по-силно.

Много по-силно. Сякаш току-що се беше събудило. Пъхнах снимките обратно в пликовете, натъпках ги във вътрешните джобове на якето и станах. Докато бързах отново през първия етаж на къщата в търсене на заден вход, забелязах, че има нещо наистина сбъркано с огледалата по стените. Толкова сбъркано, че след като погледнах в първите няколко, спрях да гледам и рязко ускорих крачка. Тези нереално изглеждащи огледала бяха първото ми вкусване на истинската „различност“ на Фае. Някои Сийли и Ънсийли вървят и говорят точно като нас, но ние изобщо не сме един и същи вид.

Намерих задна врата, измъкнах се и се отправих към наполовина вдигнатата, нагъната стоманена врата на склада, който се намираше в края на уличката, на около петнайсет метра зад ЛаРу 1247. Това, което ме дърпаше, беше там.

Сега мога само да мисля, че в онзи ден съм била луда. Въпреки че се движех крадешком и се придържах встрани от входа, влязох право през него. Температурата падна рязко в момента, в който прекрачих прага и влязох в сенчестата вътрешност. Сградата можеше лесно да побере няколко футболни игрища. Беше стар разпределителен център, със стелажи за палета, издигащи се на височина десетина метра отляво и отдясно и централна алея между тях, достатъчно широка, за да се разминат два камиона. По дългата алея бяха пръснати опаковани с найлон палети, натрупани на четири-пет метра височина, които още не бяха разтоварени и прехвърлени на стелажите. Нащърбеният белязан цимент беше така осеян с безредно нахвърляни купища дървени щайги и товарачи, че изглеждаше сякаш е бил изоставен насред работа. В далечния край на алеята виждах скована, тежка светлина и чувах гласове.

Запълзях към светлината, промъквайки се крадешком от купчина щайги към товарачи, привлечена от инстинкт, който не можех нито да разбера, нито да отхвърля. Колкото повече приближавах, толкова по-студено ставаше. Докато стигнах до предпредпоследния ред стелажи между мен и каквото беше отпред, вече треперех и виждах как дъхът ми излиза на малки ледени кристали във въздуха.