Тайната на забранената книга [bg]

Когато влязох в тази къща, част от мен беше помислила: „А-ха! Значи тук е дошъл онази нощ. Това е истинският му дом, не книжарницата и той наистина е Мрачно Фае, но по някаква причина аз не мога да видя през него, а явно и Алина не беше могла.“ Откъде можех да знам? Ако той беше Секс-до-смърт-Фае под цялата тази деспотична властност, това определено щеше да обясни странните проблясъци на привличане, които бях изпитала към него в няколко случая. Може би имаше Фае, които някак можеха да се преобразят. Може би имаха талисмани или магии, които да скриват тяхната истинска природа. Бях видяла толкова много необясними неща напоследък, че не можех да приема, че това е нещо отвъд царството на възможното.

Бях се колебала в мислите си върху този проблем. Един ден смятах, че няма начин Баронс да е мъжът, убил сестра ми, на следващия бях почти убедена, че е той.

Сега знаех със сигурност. Приятелят на Алина определено не беше Джерико Баронс.

Бях поела на пътешествие през част от живота на сестра ми, която никога не мислех, че ще видя, започвайки с първия ден от пристигането й в Ирландия, през нейни снимки в Тринити, до такива, на които тя се смееше със състуденти в пъбове и танцуваше с приятели. Била е щастлива тук. Прехвърлях снимките бавно, нежно, докосвах с пръст зачервените й бузи и проследявах гладката линия на дългата й руса коса, като последователно се смеех и се опитвах да не плача, докато надзъртах в свят, който не очаквах да видя — света на живата Алина в този луд, пълен с креак и чудовища град. Боже, липсваше ми! Това, че гледах снимките, ми действаше като ритник в стомаха. Докато ги прехвърлях една по една, усещах присъствието й толкова силно, сякаш стоеше зад мен и ми казваше: „Обичам те, Джуниър! Тук съм с теб. Можеш да го направиш. Знам, че можеш“.

После картините се смениха, някъде около четири месеца след като беше пристигнала в Дъблин, според датите на снимките. Във втория пакет имаше десетки на Алина сама, направени из целия град и околностите и от начина, по който гледаше човека зад фотоапарата, беше очевидно, че вече е дълбоко влюбена. Колкото и да ме дразнеше да го призная, мъжът зад обектива беше направил най-красивите снимки на сестра ми, които бях виждала.

Иска ви се да вярвате, че има черно и бяло, добро и зло, герои, които са истински героични и злодеи, които са чисто и просто лоши, но през последната година научих, че нещата рядко са толкова прости. Добрите могат да правят някои наистина ужасни неща, а лошите понякога те изненадват до безумие.

Този лош беше видял и уловил най-доброто у сестра ми. Не само красотата й, а онази уникална вътрешна светлина, която я определяше.

Точно преди да я унищожи.

Беше ми невъзможно да разбера как така никой не можа да ми го опише. Хората сигурно са обръщали глави след него и сестра ми из целия град, но никой не беше в състояние да ми каже какъв цвят е косата му.