Грозните [bg]

Толи се насили пак да се закашля, чудейки се дали ще й стигне смелост да излъже. Гласът й, още дрезгав и неравномерен от вдишания пипер, едва ли щеше да я издаде. И въпреки че кабинетът на д-р Кейбъл в града беше един голям детектор на лъжата, тук имаше само прости дървени маси и столове, без никакви вградени в тях устройства.

Толи обаче реши да бъде предпазлива.

— Не чак толкова дълго.

— Не успя да стигнеш толкова бързо, колкото се надявах.

— Добре, че изобщо успях да стигна. А когато най-накрая дойдох, беше минало много време от рождения ми ден. Затова ме заподозряха.

Д-р Кейбъл поклати глава.

— Сигурно е трябвало да се притеснявам за теб, съвсем самичка в тая дивотия. Горката Толи.

— Благодаря за загрижеността.

— Сигурна съм, че би използвала медальона, ако беше попаднала в истинска беда. Както се разбра, самозащитата е единственото ти качество.

Толи изсумтя.

— Освен ако не бях паднала от някоя скала, както почти стана.

— Въпреки това щяхме да дойдем за теб. Ако медальонът бъде повреден, той автоматично изпраща сигнал.

Думите й бавно заглъхнаха: „Ако медальонът бъде повреден…“ Толи стисна ръба на масата, опитвайки се да не издава чувствата си.

Д-р Кейбъл присви очи. Макар да нямаше апарат, който да отчита пулса, дишането и потенето на Толи, тя беше цялата нащрек. Явно беше подбрала точно тези думи, за да предизвика ответна реакция.

— И като стана дума за медальона, къде е той?

Пръстите на Толи посегнаха към врата й. Разбира се, че д-р Кейбъл беше забелязала липсата още в първия момент. Всички нейни въпроси водеха именно към това. Умът на Толи трескаво заработи в търсенето на отговор. Белезниците бяха свалени. Трябваше да се измъкне от тук и да се добере до търговския пункт. За щастие сърфът й все още лежеше на покрива, разгънат, за да се зареди на утринното слънце.

— Скрих го — каза тя. — Беше ме страх.

— От какво те беше страх?

— Снощи, след като се уверих, че това е Мъглата, активирах медальона. Но те имат детектор за откриване на проследяващи устройства. Намериха едно такова на сърфа ми — същото, което сте сложили там, без да ме предупредите.

Д-р Кейбъл се засмя и разпери безпомощно ръце.

— Това за малко да развали цялата работа — продължи Толи. — Затова, когато активирах медальона, се изплаших да не прихванат сигнала. Скрих го, в случай че дойдат на проверка.

— Разбирам. Понякога чувството за самозащита е придружено и от известна доза интелигентност. Радвам се, че реши да ни помогнеш.

— Сякаш имах избор.

— Ти винаги си имала избор, Толи. Но взе правилното решение. Реши да дойдеш тук и да откриеш приятелката си, за да я спасиш от това цял живот да остане грозна. Затова трябва да се радваш.

— Чак тръпки ме побиват от радост.