Убийството на Линда [bg]

— В такъв случай това не може да се нарече алиби — въздъхна Рогершон. — Или поне според моите знания по темата. Малкото, което съм запомнил от моите студентски години, е как преподавателите непрекъснато дуднеха, че следователят трябва задължително да разбере кой гарантира алибито на заподозрения.

— Няма да обсъждам имена — повтори Льофгрен. — Толкова ли е трудно да схванете?

— Е, какво ще кажете, момчета? — Жълто-синия вдигна една от снимките.

— Съвсем сигурен ли си, че е тя? — попита Фон Есен и размени поглед с Адолфсон.

— Съвсем сигурен ли? Казах, че съм сто и десет процента сигурен. Няколко пъти съм говорил с нея в управлението. Ако ви интересува мнението ми, беше голяма кучка.

— В показанията ти има нещо много забавно — каза Рогершон, докато гледаше зорко Льофгрен.

— И кое е то? Лично аз не виждам нищо забавно.

— Приятелите ти твърдят, че всеки път, когато си се чукал с Линда, си се хвалил пред тях. И като казвам „чукам“, цитирам теб. Използвал си и други, още по-отвратителни цинизми, които смятам да ви спестя — на теб и на правния ти защитник.

— В такъв случай моите приятели ще отговарят за използваните цинизми. Аз не съм употребявал обидни думи.

— Колкото до нощта на убийството, казал си им, че си се прибрал сам. Един от тях дори те е видял да си тръгваш сам. Обяснил си, че се прибираш и лягаш да спиш.

— Да. И какво от това? Да не искате да отговарям за твърденията на други хора? Май искат да говорят с вас — Льофгрен посочи вратата, която някой открехна предпазливо след дискретно почукване.

— Имаш ли две минути, Левин? — попита Фон Есен от вратата.

— Този трик вече е изтъркан — обърна се Льофгрен към адвоката си. — Един от преподавателите ни в школата ни разказа…

— Две минути — Левин стана, излезе от стаята и старателно затвори вратата зад гърба си.

— Имаме проблем — каза Фон Есен.

— От сутринта си го мисля — въздъхна Левин.

— Какво ти казах! — победоносно напомни Льофгрен и тупна адвоката си по ръката. — Пет минути, не две. Какво ти казах!

— Господа, извинете, но се налага да ви прекъсна. — Левин погледна към Рогершон и продължи към Льофгрен: — Ако съм те разбрал правилно, отказваш да назовеш името на лицето, което, по думите ти, може да ти осигури алиби.

— Радвам се, че най-после схванахте. Точно така. Това не е моя работа, а ваша.

— Усещането да знаем, че по един въпрос сме на едно мнение, ме успокоява. Искам да ти съобщя, че сега, в четиринайсет часа и пет минути в петък, осемнайсети юли, прокурорът реши да ти наложи задържане под стража. Засега прекратяваме разпита и ще го подновим при първия удобен случай. Прокурорът издаде заповед да вземем от теб пръстови отпечатъци и ДНК проба.

— Чакайте малко — запротестира адвокатът. — Не е ли по-добре да поговоря насаме с клиента си и да намерим по-разумно решение на този дребен проблем?