Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

— Тъкмо това е проблемът, Макгроу. Аз не съм цивилизован.

— Ти посочи мястото. Където решиш.

— Ще ти кажа кое ще е мястото, скапаняк такъв. Собственият ти тил. Започвай да свикваш да се озърташ назад.

— Какво си намислил, луда главо, да ме убиеш ли? Не ти ли стига, че якудза ти е по петите, та сега искаш да те погне и ЦРУ?! Ти да не се мислиш за супермен? Вземи да използваш тъпата си глава.

— Скоро ще се видим, Макгроу. Най-добре се опитай да ме забележиш пръв.

Затворих. Бях се задъхал от гняв. И не само към Макгроу. В хода на разтвора се бях запитал какво съм постигнал с това обаждане. Не се сещах за нищо друго, освен за краткотрайния прилив на адреналин, който върви с пуберското перчене. И на каква цена? Бях го предупредил, че тръгвам срещу него. Е, не че и без това нямаше да се досети, обаче какво бях спечелил с това?

Ами предложението му да се спогодим? Защо го бях отхвърлил? Можех да го използвам. Изпитвах по-силно желание да го пратя на майната му днес, отколкото да го убия утре. В това нямаше никаква логика.

„Спокойно. Нищо страшно не се е случило. Можеш да му се обадиш пак и да му кажеш, че просто си бил бесен, че си размислил и искаш да се срещнете. Той ще го помисли за капан, естествено, но и иначе щеше да си го помисли“.

Почувствах се малко по-добре. Пък и може би нямаше да е зле да го изслушам. Ако можех да го направя, без да рискувам, сигурно щях да науча нещо, най-малкото като чета между редовете на неговите лъжи. Повече от всичко на света се нуждаех от информация. Само че нямаше как да я получа. Замислих се за Миямото, ала не знаех дали мога да му имам доверие и дали изобщо му е известно нещо. И той беше прост куриер — защо ще му казват каквото и да е? А Бясното куче продължаваше да е все така недостъпен. Всички други, до които се бях докопал, бяха мъртви. Движех се на сляпо. И никой не можеше да ми помогне да прогледна.