Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Нашите предци [bg]

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
1 ... 88 89 90 91 92 93 94 95 96 ... 163
Перейти на страницу:

Отимо Масимо се хвърли през поляната и сякаш се подмлади. Тичаше в галоп. От ясена, където се беше свил, Козимо започна да свирка и да го вика.

— Тук, върни се тук, Отимо Масимо! Къде отиваш?

Ала кучето не го слушаше, дори не се обръщаше. Тичаше ли, тичаше през поляната, докато в далечината остана да се вижда като запетайка само неговата опашка, а после и тя изчезна.

На ясена Козимо кършеше ръце. Беше свикнал на бягства и отсъствия, но сега Отимо Масимо изчезваше в огромното поле, което Козимо нямаше как да прекоси, и това бягство усилваше тревогата, която бе изпитал преди малко и която го принуждаваше да очаква, че отвъд поляната ще се случи нещо.

Подобни мисли се въртяха в главата му, когато чу стъпки под ясена. Видя един пазач с ръце в джобовете. Подсвиркваше си. В действителност имаше твърде нехаен и разсеян вид и не приличаше на ужасните стражи на имението. Но въпреки това униформата му носеше знаците на служителите на дука и Козимо се притисна до ствола. После мисълта за кучето надделя и той подвикна на пазача:

— Ей, вие, сержант, виждали ли сте едно куче дакел?

Пазачът вдигна глава.

— А, вие ли сте ловецът, който лети, с куче, което се влачи? Не, не съм виждал дакела. Какво успяхте да ударите тази сутрин?

Козимо разпозна един от най-ревностните свои врагове и каза:

— Ами избяга ми кучето и трябваше да го гоня дотук… Пушката ми не е заредена…

Пазачът се засмя.

— О, заредете я и стреляйте колкото си искате. И без това вече…

— Вече какво?

— Вече дукът е покойник и никой не го е еня за ловния периметър!

— А, тъй ли? Значи, е починал. Не знаех.

— Умря и го погребаха преди три месеца, а сега избухна разправия между наследниците от първия и от втория брак и младата вдовица.

— Той е имал трета жена?

— Да, ожени се една година преди смъртта си, когато беше на осемдесет, а тя — на двадесет и една, че и по-малко. Казвам ви, луд беше, тя не живя и един ден с него, а сега обикаля именията му, че на това отгоре и не й харесват.

— Как така не й харесват?

— Какво да кажа, нанася се в някой замък или в някое имение, пристига с всичките си придворни, около нея винаги има тълпа ухажори, и след три дни открива, че наоколо е ужасно, грозно и тъжно. И си заминава. Тогава се появяват другите наследници, нахвърлят се върху това имение и почват да предявяват права. А тя казва: „Ами че да, вземете си го“. Сега е пристигнала в ловния павилион, но колко ли ще остане? Няма да е задълго.

— А къде е ловният павилион?

— Ей там, отвъд поляната, оттатък дъбовете.

— Тогава моето куче навярно е отишло там…

— Сигурно е отишло да търси кокали… Извинете, ама ми се струва, че ваша милост го храни оскъдно. — И избухна в смях.

Козимо не отговори, гледаше непроходимата поляна, чакаше да се върне дакелът.

Не се върна целия ден. На следното утро Козимо бе отново на ясена, съзерцаваше поляната. Голото поле събуждаше у него тревога и го принуждаваше да остане в очакване.

Кучето се появи. Това се случи привечер. Показа се като точка сред полето. Само острото око на Козимо успя да я забележи. Ставаше все по-ясно видима, приближаваше се.

— Отимо Масимо! Ела тук! Къде беше?

Кучето спря, замаха опашка с вперени в господаря си очи, излая, сякаш го канеше да го последва, но си даваше сметка за разстоянието, което той не можеше да преодолее, върна се, пристъпи несигурно и отново се отдалечи.

— Отимо Масимо! Тук! Отимо Масимо!

Ала дакелът бягаше, губеше се в далечината.

По-късно минаха двама пазачи.

— Все още ли чакате кучето си, ваша милост? Та ние го видяхме в павилиона. В добри ръце…

— Как тъй?

— Ами че да. Младата маркиза, тоест вдовстващата дукеса — ние по стар навик я наричаме маркиза, защото я знаем от дете — така се зарадва, сякаш открай време го познава. Това е куче, което трябва да се храни с макарони, разрешете да ви кажа, ваша милост. Сега е намерило кой да го глези и там ще си остане.

И двамата пазачи се отдалечиха, като се подхилкваха.

Отимо Масимо не се върна. Всеки ден Козимо чакаше на ясена, гледаше поляната, сякаш можеше да прочете нещо в нея, нещо, дето отдавна го измъчваше — самото понятие за далечност, за недостижимост, за очакване, което би могло да трае по-дълго от един живот.

XXІ

Козимо наблюдаваше от ясена. Заблестя слънцето, един лъч проблесна към поляната и от граховозелена тя стана изумрудена. Нататък в черното на дъбовата гора мръдна клон, изскочи един кон. Ездачът му бе облечен в черно, с пелерина, не — по-скоро с пола! Не беше конник, това беше амазонка! Препускаше с отпусната юзда. Беше руса.

1 ... 88 89 90 91 92 93 94 95 96 ... 163
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)