Кръстоносните походи през погледа на арабите
- Автор: Маалуф Амин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любляна Гоцева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръстоносните походи през погледа на арабите». Краткое содержание книги:
Източник: http://aminmaaloufwebsite.ifrance.com/croisades-bulgare.htm
През август 1192 година Ричард не издържа вече. Тежко болен, изоставен от мнозина рицари, които го укоряват, че не се е опитал да си възвърне Ерусалим, обвинен в убийството на Конрад, притискан от приятелите си незабавно да се върне в Англия, той не може повече да отлага заминаването. Почти умолява Саладин да му остави Аскалон. Но отговорът е отрицателен. Тогава изпраща ново послание, в което повтаря молбата си като уточнява, че ако приемлив мир не бъде сключен в близките шест дни, ще бъде принуден да изкара зимата тук. Прикритият ултиматум кара Саладин да се усмихне. Той приканва пратеника да седне и се обръща към него с думите: „Ще кажеш на краля, че що се отнася до Аскалон, аз няма да отстъпя. Колкото до намерението му да прекара зимата в тази страна, мисля, че това е неизбежно, защото земята, която е завзел, ще му бъде отнета веднага щом си замине и той знае това. Дори е вероятно тя да му бъде отнета още докато е тук. Нима наистина възнамерява да прекара зимата тук, на два месеца път от семейството и родината си и то сега, когато е в разцвета на силите си и когато може да се възползва от удоволствията на живота? Колкото до мен, аз мога тук да прекарам зимата, след това лятото, след това нова зима и ново лято, защото това е моята страна, аз съм сред децата и близките си, които се грижат за мен, имам армия за лятото и друга за зимата. Аз съм стар човек, комуто вече са ненужни удоволствията на живота. Така че ще остана да чакам докато Бог отреди победата на един от нас“.
Очевидно впечатлен от тези думи, Ричард съобщава през следващите няколко дни, че е готов да се откаже от Аскалон. В началото на септември 1192 година е сключен петгодишен мир. Франджите си запазват бреговата зона от Тир до Яфа и признават властта на Саладин над останалата част от страната, включително и над Ерусалим. Западните воини, получили от султана коридор, се втурват към Свещения град, за да се помолят на гроба на Христос. Саладин вежливо приема най-знатните измежду тях, като ги кани дори да споделят трапезата му и им заявява твърдото си намерение да запази свободата на вероизповедание. Но Ричард отказва да посети града. Той не желае да влезе като гостенин там, където е дал обет да влезе като завоевател. Месец след сключването на мира той напуска земята на Изтока, без да е видял нито Божи Гроб, нито Саладин.
В края на краищата султанът излиза победител от мъчителния сблъсък със Запада. Разбира се, франджите са си възвърнали контрола над няколко града, като са постигнали по този начин отсрочка за близо сто години напред. Но повече никога те няма да имат сила да налагат волята си на арабския свят. От тях вече не ще зависят истински държави, а само образувания на книга.
Въпреки успеха Саладин се чувства уязвен и до известна степен унижен. Това вече не е харизматичният герой от Хитин. Властта му над емирите е отслабнала, отрицателите му стават все по-язвителни. Физически се чувства зле. Здравето му, разбира се, никога не е било отлично и от години той редовно се съветва с придворни лекари, било то в Дамаск или Кайро. В египетската столица е назначил на служба при себе си един виден „табиб“, полуевреин, полуарабин, дошъл от Испания, на име Муса Ибн Маймун, повече известен като Маймонид. Към това следва да прибавим и факта, че през годините на най-яростната борба срещу франджите той често става жертва на пристъпи на малария, които го приковават към леглото в продължение на дълги дни. Но през 1192 година лекарите са разтревожени не толкова от еволюцията на определена болест, колкото от едно общо отпадане, подобно на преждевременно остаряване, което установяват всички, доближили се до султана. Саладин е едва на петдесет и пет години, но самият той се чувства сякаш е стигнал предела на дните си.
Последните дни от живота си Саладин прекарва тихо в любимия си град Дамаск, заобиколен от близките си. Бахаеддин е неотлъчно край него и с любов описва всеки жест на господаря. В четвъртък, 18 февруари 1193 година, той отива при него в градината на двореца в цитаделата:
Султанът беше седнал на сянка, заобиколен от най-малките си деца. Попита кой чака да влезе. „Франкски пратеници, му отговориха, както и група емири и първенци“. Той накара да доведат франджите. Когато те застанаха пред него, султанът държеше на коленете си един от най-малките си синове, емир Абу Бакр, когото много обичаше. Като видя франджите с техните голобради лица, прически и странни дрехи, детето се изплаши и заплака. Султанът се извини пред франджите и сложи край на срещата, без да е изслушал онова, което имаха да му съобщят. След това ми рече: „Ял ли си нещо днес?“ По този начин канеше на трапезата. И прибави: „Донесете ни нещо за ядене!“ Сервираха ни ориз с кисело мляко и други също така леки ястия и той яде. Това ме успокои, защото мислех, че напълно е загубил апетит. От известно време се чувстваше натежал и не можеше нищо да сложи в устата. Движеше се мъчително и се извиняваше за това пред хората.