Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
Хората на Ерик метнаха на гръб Нервния и Али бин Паша и ги изнесоха от стаята. Ние тръгнахме плътно след тях, оставяйки зад себе си един труп, двама ранени и лош спомен.
Очевидно Ерик вече бе предупредил хората си, че е време за оттегляне, защото две коли — сребристият седан и червената корола — чакаха с включени двигатели до тротоара.
Метнаха грубо Нервния в багажника на сребристата кола, а аз помогнах да настанят Бин Паша отзад в королата, където можех да следя състоянието му.
Всички се качихме в колите и Ерик даде газ. Беше си сложил очилата за нощно виждане и караше без фарове. Движеше се поне с шейсет километра в час по тесните улички с остри завои, където и трийсет бяха опасна скорост. Не знаех кое е по-опасно — банда разярени бунтовници или неговото шофиране. После си спомних какво правят тук с пленниците и казах:
— По-бързо.
Ние с Биан седяхме от двете страни на Бин Паша и при всеки завой той се подмяташе между нас като парцалена кукла.
След по-малко от три минути сградите оредяха и отново се озовахме в покрайнините на града. Обикновено добре помня откъде съм минал, но не видях нищо познато, значи не излизахме по същия път — вероятно Ерик се придържаше към благоразумния принцип да променя маршрута. Чух го да разговаря с хората си и доколкото разбрах, още една или две групи ни следваха, за да ни пазят гърба и да гарантират, че ще се измъкнем с ценния товар.
Биан не казваше нито дума. Нямах желание да й обяснявам как се чувствам. Бях ядосан и тя го знаеше. Не само простреля пленниците, но и утежни греховете си с недопустима небрежност, като позволи на два пъти да я нападнат. Втория път едва не ми пръснаха черепа, а такова нещо трудно се прощава. Освен това нашият скъпоценен пленник можеше да не доживее до разпита, цялото пътешествие можеше да се окаже напразно и да ми докара дълъг и неприятен разговор с Филис.
Както и да е, вече бяхме напуснали застроената зона, друсахме се по същия черен път, който ни доведе в града, и аз осъзнах, че Ерик е открил начин да ни върне обратно през позициите на капитан Юкнис и неговата рота. Погледнах часовника. Три и двайсет. Поотпуснах се. Добре, Али бин Паша можеше и да издъхне, преди да се доберем до Багдад, но иначе най-лошото бе отминало. Какво повече можеше да се обърка?
Е, човек не бива да изкушава съдбата, защото изведнъж ни обля ослепителна светлина и Ерик натисна спирачката тъй рязко, че Бин Паша политна напред и заби глава в облегалката.
Светлината изгасна също тъй внезапно, както бе пламнала, и нечий глас извика на английски:
— Шофьор, излез от колата. Ръцете на главата.
Ерик отново излезе. Този път обаче вместо високия мършав силует на капитан Юкнис през мрака се зададе ниска, набита фигура. Човекът се движеше с подчертано каубойско клатушкаме като същински Джон Уейн, а от двете му страни крачеха двама едри морски пехотинци, насочили карабините си срещу Ерик.
Свалих стъклото и чух как Ерик и офицерът разговарят, или по-точно спорят. Мина около минута, но положението не се промени. Ерик повишаваше глас, а тонът на другия ставаше все по-злобен и повелителен.
Разкошно. Намирах се тук, защото коварната ми шефка ме надхитри, партньорката ми извърши военно престъпление, пленникът ми вероятно умираше от кръвоизлив и… е, схващате картинката.
Трябваше да си го изкарам на някого и тази ситуация — по-скоро този нещастник — ми даваше идеална възможност.
Рязко отворих вратата.
— Шон, недей… — опита се да ме спре Биан. — Моля те, остави на Ерик.
— Млъквай.
Излязох от колата и тръгнах към Ерик. Чух как наблизо изщракаха затворите на карабини и чак сега си припомних, че съм облечен като арабин. Спрях, бръкнах в джоба си, извадих американското знаменце и трескаво го размахах, докато бавно и предпазливо смъквах абаята през главата си.
Офицерът крещеше в лицето на Ерик:
— Не ми пука за кого се представяш или с кого твърдиш, че имаш уговорка. Аз…
— С капитан Юкнис, казах ти.
— Юкнис беше повикан на заседание в Тактическия оперативен център. Сега аз командвам и те арестувам заедно с колата. И пак повтарям, ще я претърся. Обяснявай историята си, когато намерят време да пратят някого от разузнаването.
— Колата не бива да бъде претърсвана.
И пак отначало.
Приближих се до офицера и насочих лъча на фенерчето първо към гърдите, после към петлиците му. На значката с името пишеше „Бери“, а черната ивица на старши лейтенант подсказваше, че е пръв заместник на Юкнис.