Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
Не можех да си представя за какво му е на Управлението подобен летящ дворец, а още по-малко как е убедило Конгреса да подпише сметката. Е, всъщност имах идея: споразумение под сурдинка с някои членове на Комисията по разузнаването, че могат да ползват самолета за дълги задгранични командировки — разбира се, в интерес на националната сигурност.
Както и да е, самолетът изглеждаше пуст и оставаха само две неотворени врати, и двете в дъното.
Отворих дясната и прекрачих в нещо като частен апартамент с тапети в стил рококо, огледална стена и малко барче, което за мое съжаление се оказа празно. Върху двойното легло дремеше непознат господин по бельо. Дръпнах го за крака.
Той отвори очи и ме погледна, примигвайки.
Изглеждаше интелигентен: дебели очила, замислени очи и прочие.
— Вие ли сте лекарят в тая къща? — попитах аз.
— Не е къща, а самолет.
След такъв педантичен отговор нямаше смисъл да питам повече.
— А, да… — потвърди все пак той, после разтърка очи и протегна ръка. — Боб Ензенауър.
— Какъв лекар сте по-точно?
— Ами… какъв пациент ми водите?
— С огнестрелна рана в корема.
— Лоша работа. — Той се надигна. — Дайте ми минутка и идвам.
Оставих го и през лабиринта от авиационен разкош се върнах в хангара.
Бин Паша лежеше проснат на цимента, а Ерик и Биан се бяха навели над него. Сребристият седан също беше пристигнал и Нервния седеше на цимента, още по-жалък и объркан, отколкото когато Ерик се целеше в него.
Биан бе коленичила и мереше пулса на Бин Паша. От мадам Дьо Сад изведнъж се превръщаше във Флорънс Найтингейл — тази жена си сменяше ролите по-бързо, отколкото аз бельото.
Тя вдигна очи към мен и каза угрижено:
— Пулсът му отслабва. Не е добре. Сигурно има вътрешен кръвоизлив.
Ерик погледна нея, после мен и каза:
— Май трябва да приключваме сделката час по-скоро.
— Уговорката беше да се достави жив.
Подадох му двете карабини и забелязах, че на пода до Бин Паша са подредени спретнато двата лаптопа, моето куфарче и торбата ми.
Ерик сведе очи към пленника.
— Ако е само за рапорта, изпълнихме я. На мен ми се вижда жив. А на теб?
Имайки предвид грозната алтернатива — съвършено здрав Бин Паша и една стена във Фалуджа, украсена с останки от мозъка ми, — не исках да проявявам неблагодарност към човека, който ми спаси живота.
— Разбрахме се. — Погледнах го и добавих: — Ако обичаш, предай моите поздрави на хората си.
— Непременно.
— Свършихте великолепна работа — казах аз съвсем искрено. Стиснахме си ръцете. — Удвоявам заплащането.
— Можеш ли?
Филис щеше да побеснее.
— Току-що го направих.
Той се усмихна и ме потупа по рамото.
— Между другото — казах аз. — За Филис… знаеш ли, че има неограничен бюджет?
— Не… аз…
— Черни пари. Напълно безотчетни. Може да харчи като пиян моряк.
— Наистина ли?
— Споменавам го само защото… ами, преди да пристигна, тя ми каза… всъщност похвали се, че всички други взимали двойно повече от вас.
— Сериозно?
— Между нас да си остане. Имай го предвид другия път.
Погледнахме се. Той сякаш искаше да каже нещо, но се въздържа. Накрая аз наруших мълчанието.
— Ерик, щом спечелиш колкото трябва, прибирай се у дома.
— Добър съвет.
Той се завъртя, цялата група се качи по колите и потегли.
Доктор Ензенауър вече се бе навел над Бин Паша и му слагаше венозна система. Погледна ме и посочи Нервния.
— Ами онзи?
— Нищо сериозно, рана в коляното. — Кимнах към Бин Паша. — Това ви е задача номер едно. Не го оставяйте да умре. В никакъв случай.
Той ме изгледа строго.
— Май изтъквам очевидното? — попитах аз.
— В салона за почивка на екипажа има сгъваемо легло. Първата врата вдясно. Ако искате да помогнете, донесете го.
Биан ме последва. Щом влязохме в самолета, тя ме дръпна за ръката и каза:
— Трябва да поговорим.
— Не сега.
— Откакто напуснахме фабриката, не си ми казал една дума.
— Не е вярно. Казах ти да млъкваш. Заповедта остава в сила до второ нареждане. — Погледнах я в очите. — В момента не ми е до приказки.
Това обаче не й попречи да попита:
— Няма ли да ме попиташ защо?
— Ти стреля по невъоръжени пленници. Какво да те питам? И изобщо какво ме интересува? Всъщност каквото кажеш сега, може и най-вероятно ще бъде използвано срещу теб пред военния съд.