Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
Последният в редицата изглеждаше по-стар от другите, които бяха на възраст между двайсет и двайсет и пет години. Имаше дълго и тясно лице. Задържах лъча върху него и забелязах, че е прорязано от белези, а едното око е млечнобяло. Иначе лицето бе доста красиво, но белезите и слабата светлина му придаваха зловещ вид. От пръв поглед се виждаше, че насилието не му е чуждо.
Той ми се хилеше по същия начин, както млада красавица се усмихва на полицая, който я е спрял за превишена скорост, уверена, че е по-умна и по-лукава, а ако всичко друго се провали, ще уреди проблема с размера на бюста си. Огледах лицето му, той също огледа моето с мрачно безразличие. Нарекох го Хладнокръвния и си помислих, че трябва и него да държим под око.
Но тези хора не бяха обучени войници и нямаха нито правила за поведение в подобни ситуации, нито поне що-годе ясна представа как да се държат. Ако имахме късмет, бяхме попаднали на Бин Паша и неговите телохранители, ако не — пред нас стояха шестима атентатори самоубийци, които не даваха пет пари дали ще живеят, или ще умрат; интересуваше ги само дали ние ще живеем, или ще умрем.
Докато вървях покрай редицата, Биан надничаше иззад рамото ми и също проучваше лицата на пленниците. Имах чувството, че се опитва да определи по поведението им кой ще се пречупи най-лесно, което в подобна ситуация е извънредно важно. Обърнах се към Ерик.
— Отведи хората си да изчакат долу.
— Знаеш, че не можем да измъкнем от тук шестима пленници — изтъкна той.
— А колко?
— Един.
Погледнах го втренчено.
— Двама — каза той. — Не повече.
При всеки разпит е полезно да настроиш затворниците един срещу друг. Добре, нека да бъдат двама.
Ерик посочи с пръст часовника си.
— Десет минути. Дано имаш някаква магия за откриване на нужния тип.
— А ти прахосваш безценно време.
— И… още нещо — добави той. — Претърсихме ги. Но ще е по-добре да ги държите на мушка, освен ако предпочитате да им сложим белезници.
Биан поклати глава. Не знаех защо и не бях много съгласен, но сега не бе нито времето, нито мястото за спорове. Пленниците винаги търсят слабост или разногласия сред похитителите си, а не исках да насърчавам подобни нелепи заблуди.
Освен това за разпита отговаряше тя, а както ме бе уверявала неведнъж, имаше значителен опит в това отношение. С известно закъснение осъзнах, че съм пропуснал да питам дали предишните й разпити са били успешни.
Както и да е, шестимата пленници следяха разговора ни с повишено внимание, прехвърляйки погледи от лице на лице. Стандартно поведение.
Сигурен бях, че в момента из главите им се въртят три въпроса: Първо, кои са тези тайнствени хора, които изникват посред нощ, облечени като араби, и ни заплашват с оръжие? Второ, защо се захванаха точно с нас? И, трето, след като не носят американски военни униформи, по какви правила играят, ако изобщо имат някакви правила?
Ерик и неговите хора напуснаха канцеларията и вратата се затвори зад тях. Биан се обърна към мен, посочи няколко свещи и нареди:
— Запали ги. Веднага.
Гласът й звучеше властно, дори грубо, но знаех, че това не е предназначено за мен; в момента тя разиграваше театър за шестимата до стената.
Веднага си пролича колко неприятно се изненадаха, че чуват женски глас — и то глас на жена, която ги е хванала колективно за топките. Не бяха свикнали с изпитанията, на които са подложени американските мъже.
Запалих свещите. Биан свали фереджето, после торбестата рокля и разтръска коса. Както е казал един знаменит англичанин, розата си остава роза независимо от името, а красивата жена е очарователна дори когато насочва към главата ти заредено оръжие. Може би дори най-много точно тогава.
Сега и шестимата се бяха вторачили в Биан. Двама пригладиха косата си и изпънаха рамене, а голият незабавно закри слабините си с длани. При дадената ситуация благоприличието бе най-малкият им проблем, но хората реагират странно в моменти на върховно напрежение.
Биан застана точно пред средата на групата, разкрачи нозе, сложи ръце на кръста си, изпъчи се и вирна брадичка. Тази внезапна метаморфоза от кротка жена към садистична повелителка бе малко театрална, но и много убедителна — дори аз се сепнах за миг. Но както всички останали форми на социално взаимодействие, успешният разпит трябва да взима предвид местните обичаи, вярвания и общи страхове. Очевидно Биан знаеше всичко това.
Пред нас имаше шестима арабски мъже, израсли в едно общество, където жените са низши създания, забулени под фереджета и буквално нямащи право на глас. А сега не стига че бяха позорно пленени, но отгоре на всичко някаква американка — гнусна неверница — щеше да води разпита. Биан разбираше срама и объркването им и сега вдигаше градуса на унижението.