Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
— Не заслужавам такова отношение.
— Тъй ли?
— Искам да знаеш защо. Важно е за мен, Шон. Истината — готов ли си да я чуеш?
Не отговорих и тя продължи:
— Бяха ни останали две минути. Знаех, че Бин Паша е без ляв крак, и предполагах, че носи протеза. Помниш писмото, нали? Затова… затова прострелях краката на всички. Получи се, нали?
Вече се бях досетил за това.
— Не ти ли хрумна, че трябва само да им запретнеш крачолите?
— Да, но…
— Но беше по-лесно да ги простреляш.
— Не, аз… това беше… една от най-трудните постъпки в живота ми.
— Но се погрижи да изглежда толкова лесно.
— Освен това осъзнах, че ако оставим тия хора невредими, те ще могат и занапред да се бият с морските пехотинци. Те са опасни типове, закоравели терористи, убийци.
— Приключи ли?
— Не още. Не казвам, че постъпката ми беше законна. Не беше. Знам. И все пак вярвам, че постъпих правилно. Ако така съм спасила живота на един-единствен американски войник…
— Точно затова армията се е погрижила във военните съдилища да има и офицери с боен опит.
— Какво говориш?
— Те разбират невероятното напрежение, възникващо в битката, познават причините за погрешна преценка и изкушенията да оправдаеш спорното поведение. — Отворих една врата, но това се оказа кухнята. — Запази си приказките за тях.
— Шон, казвам ти истината. — Тя помълча и попита: — Според теб защо го направих?
— Може би не си издържала. Може би имаш натрапчиви лоши спомени от предишното идване тук, омраза към арабите, психическа умора… Възможности колкото щеш. Всъщност не знам. И не ме интересува.
Продължих към пилотската кабина и спрях пред първата врата отдясно. Отворих я и влязох.
— Знаеш ли какво си мисля? — попита Биан и упорито ме последва в новото помещение, вероятно салонът за екипажа. — Това не е твоя война. Как го каза? Поправи ме, ако цитирам погрешно. Просто новина, забутана между прогнозата за времето и спорта. И не описваше само реакцията на американското общество, но и своята.
Нямаше сгъваеми легла, но видях една врата, зад която трябваше да има килер.
Биан продължаваше:
— Ти си просто случаен минувач, безпристрастен наблюдател, турист по неволя, без емоционално обвързване. За мен не е така. Както и за всичките сто и петдесет хиляди войници и морски пехотинци, пратени да се сражават. Това е живот, това е смърт и така трябва да се играе.
— Глупости.
— Ти дори не искаше да дойдеш. Тук си само защото двете с Филис те накарахме да се засрамиш.
Вярно. И точно затова ми беше мъничко по-лесно да дам вярна оценка. Бях минал през свои войни, свои сражения — Панама, първата война в Залива, Могадишу — и както казваше баща ми за неговите войни, това бяха последните истински войни. Да, нямах емоционална обвързаност със сегашната — например симпатия или антипатия; разбирах я, просто не го показвах. Без да поглеждам Биан, аз отворих вратата и наистина открих сгъваемо легло.
— Погледни ме, Шон — каза Биан.
Погледнах я.
— Ако бях някаква развалина със скапана психика, щях да убия онези хора. Не можех… и не го направих. Преднамерено ги прострелях. Не можех да го обясня. Ако беше бойна ярост или тлееща расова омраза, сега онези нямаше да са просто ранени, а да лежат в гроба.
Сграбчих сгъваемото легло и се опитах да го измъкна. Беше твърде голямо и неудобно за носене.
— Помогни ми — помолих аз.
— Кажи ми какво смяташ да правиш.
— Ще те докладвам.
— На кого?
— Когато реша, ще узнаеш първа.
— Арестувана ли съм?
— Засега не. Но се смятай за поставена под стража.
— Искам да довърша това… аз… трябва да го довърша.
— Не мога да ти поверя пленници, Биан. Едва ли е нужно да ти обяснявам защо.
— Значи не разсъждаваш нормално. Няма да се справиш без мен. Знаеш го.
— Така ли?
— Да. Колко живота ще спасим, ако накараме Бин Паша да проговори? Ти… Това е много важно за мен. Хайде де, вече постигнахме толкова много. — Тя усети, че се колебая, и каза: — Ще постъпваш по съвест, след като свършим, става ли? Мисията на първо място, нали така? Помниш ли поговорката за бебето и мръсната вода? Какво повече мога да направя?
— Изчерпа ли си запаса от шаблони?
— Знаеш, че не съм.
Погледнах я и въпреки гласа на здравия разум казах:
— Обещай да не стреляш по никого.
Тя се усмихна и сложи ръка на сърцето си.
— Обещавам.
— Никакво малтретиране.
— И комар няма да смачкам без твое съгласие.
— Дори до тоалетната няма да ходиш без разрешение.