Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
Биан се взря в очите му и попита:
— Е?
Той сви рамене, като че не разбираше какво се иска от него. И тогава изневиделица карабината на Биан изгърмя. В тясното пространство изстрелът отекна като топовен гърмеж и мисля, че всички бяхме изненадани и зашеметени.
Пристъпих към Биан, но тя се обърна и каза:
— Ох, дявол да го вземе. Беше злополука.
— Злополука?
— Карабината… Бях махнала предпазителя и… аз… сигурно пръстът ми… Ох, по дяволите.
Нервния лежеше на пода, стискаше окървавеното си ляво коляно, гърчеше се и мънкаше нещо на арабски. Прекрачих към него, но Биан каза:
— Шон, моля те, стореното — сторено. Остави на мен.
Изглеждаше изненадана и потресена, че го е простреляла. Наведе глава към него и изрече нещо на арабски. Но звучеше малко грубо за извинение; всъщност звучеше като заплаха и той бързо отвърна с нещо, което напомняше мучене на ранено животно.
— Каквото и да си намислила, прекрати го веднага — наредих аз.
Без да ми обръща внимание, тя подритна падналия човек. После грубо му каза нещо на арабски.
— Добре… да… да… — отвърна той. — Говоря английски. Но не много добре. Не стреляйте, моля ви.
Биан се отдръпна и попита:
— Кой от тези хора е Али бин Паша?
— Ох, ооох, коляното ми… Ох, много боли… Аз…
— Отговаряй. Кой е?
— Кой… как е името?
— Али бин Паша. Посочи го.
Стиснал коляното си, човекът се залюля насам-натам. Изглеждаше замаян от жестоката болка. Накрая каза:
— Аз. Аз съм този човек, когото търсите… този Али бин Паша.
— Лъжец.
— Не, това е истина. Моля ви, не стреляйте пак. Моля ви…
— Ти не си Бин Паша. Ако не го посочиш, ще ти пръсна мозъка.
От една страна, трябваше незабавно да я изхвърля от стаята; от друга, исках да чуя отговора на този тип. Може би изстрелът наистина бе злополука, а понякога нещастието е за късмет. А ако не беше случайност? Наистина ли се канеше да пръсне главата му?
Тя грубо натисна с цевта раненото му коляно. Той се сгърчи и изрева от болка.
Това сложи край на колебанията ми. Бързо прекрачих към нея с намерение да й отнема оръжието.
Но на Костеливия орех му бе хрумнала същата идея, а той стоеше по-близо. Хвърли се върху Биан, която не му обръщаше внимание и бе допуснала грешката да се приближи до пленниците.
Преди да направя и крачка, той сграбчи Биан изотзад и притисна карабината върху гърлото й. Дърпаше нагоре с крясъци „Аллах акбар, Аллах акбар“. Краката на Биан се отлепиха от пода. Тя се бореше, риташе, но онзи бе едър и силен — подмяташе я, както бясно куче размахва парцалена кукла.
Завъртях карабината и стоварих приклада върху челото му. Раздаде се зловещ пукот и главата му отхвръкна назад, но той не разхлаби хватката. От устата на Биан вече излиташе само глухо хъркане.
Отново замахнах с приклада, ударих по-силно и разбрах, че съм улучил слабо място, защото той изпухтя шумно. Изтърва Биан и със стон рухна на колене.
Биан също се свлече на колене, кашляйки задавено.
Този път Шон Дръмънд също бе изпуснал от поглед заплахата по фланговете. Рязко се завъртях и насочих карабината срещу двамата до стената, които бавно пристъпваха към мен.
— Недейте!
Те явно разбраха — ако не мен, то карабината, защото застинаха на място.
След малко Биан се надигна от пода. Взе оръжието си и насочи очи към Костеливия орех, който вече нямаше грижа за нищо друго освен за бликащата от челото му кръв. Каза му на арабски нещо кратко и рязко. Той бавно се изправи на крака и отстъпи до стената.
— Добре ли си? — попитах я аз.
— Малко…
Тя не довърши и се загледа някъде в пространството.
— Да не би…
— Не, нищо ми няма. Малко съм замаяна… задъхана…
Преди да кажа още нещо, тя се завъртя надясно и — бам, бам, бам — двама пленници рухнаха един подир друг на пода. Гледах ту нея, ту тях. Сега двама от пленниците също като Нервния лежаха долу, стискаха коленете си, гърчеха се и виеха от болка. Третият — онзи, когото наричах Хладнокръвния — бавно се свличаше надолу и гледаше Биан с умерена изненада. Не личеше да го боли.
Аз също се втренчих в Биан. Тя извърна очи.
— Какво направи?
След като не получих отговор, отговорих си сам:
— Току-що стреля по невъоръжени пленници.
Тя се озърна към мен и за миг се почудих дали не е дошъл и моят ред.
— Предай ми оръжието си, Биан.
Вместо да подаде карабината, тя каза:
— Не ги убих.
— Оръжието. Веднага!
— Направих каквото трябваше. И успях.
Тя изправи глава и за момент сякаш се вгледа в онова, което беше извършила. Аз наблюдавах лицето й и видяното не ми хареса; би трябвало да изглежда потресена или разярена, но вместо това ми се стори, че напълно владее емоциите и чувствата си. Всъщност изглеждаше едва ли не безучастна. Накрая изрече с удивително спокоен глас: