Тайният кодекс
- Автор: Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният кодекс». Краткое содержание книги:
Отначало тримата му синове — повикани с лично писмо от изчезналия — подозират грабеж, но истината се оказва много по-странна: като последно предизвикателство тираничният и ексцентричен Бродбент-баща изисква от синовете си да открият гроба му някъде по света, и то непременно заедно, превръщайки неприязънта си във взаимопомощ — ако искат да си получат наследството.
Пътешествието започва, но братята се опитват да играят един срещу друг, без да подозират, че съвсем не са единствените, решени да се състезават до смърт за съкровището. Най-ценното в него е древен лечителски кодекс на маите — плячка, пред която животът на братята Бродбент не струва пукната пара. Някой вече е платил милиони, някой е готов на всичко… И убийственото преследване набира страшна скорост.
— Как е Филип?
— Не е добре.
Той отиде при брат си и го погледна. Филип бе потънал в неспокоен сън, като от време на време изплуваше от дрямката и промърморваше по някоя фраза. Посивялото му лице уплаши Том; напомняше му за последните мигове на Дон Алфонсо. Филип изглежда водеше едностранен разговор с баща им, накъсана серия от обиди и обвинения. Спомена и неговото име, после името на Върнън, майка си, която не бе виждал от двайсет години. А после Филип изглежда сънуваше, че е на детско парти за рожден ден. Беше неговият пети рожден ден, той отваряше подаръците и ги обявяваше радостно.
Том се отдалечи натъжен. Седна до Върнън край огъня. Върнън прехвърли ръка през рамото му.
— Така е през целия ден. — Той му подаде канче с чай.
Том го взе и отпи. Собствените му ръце приличаха на ръце на старец, с издути жили и на петна. Стомахът му бе хлътнал, но той не чувстваше глад.
— Сали още ли не се е върнала?
— Не, но чух няколко изстрела.
В този миг се чу шумолене на храсти и Сали се появи.
— Не извади ли късмет? — попита Том.
Тя поклати глава и избърса калта по лицето си.
— Съжалявам.
— Утре — каза Том, — ако стана рано, мога да успея да стигна реката, където намерихме Филип. Няма да съм тук цяла нощ, но реката е голяма и съм сигурен, че ще наловя много риба.
— Страхотна идея, Том — каза Върнън с пресилен ентусиазъм.
— Няма да се предадем.
— Не — каза Сали.
Върнън поклати глава.
— Питам се какво би си помислил татко, ако ни видеше сега.
Том въздъхна. Изобщо не мислеше за Максуел Бродбент. Ако знаеше какво бе направил, да изпрати тримата си сина на сигурна смърт… Но не му се мислеше за това. Не оправдаха надеждите му, докато беше жив, а сега щяха да го разочароват след смъртта му.
Том се загледа в огъня, след което попита:
— Яд ли те е на татко?
Върнън се поколеба.
— Да.
Том направи безпомощен жест с ръка:
— Мислиш ли, че ще можем да му простим?
— Има ли значение?
Том се събуди призори със странно чувство на натиск в основата на черепа си. Беше още тъмно и валеше. Звукът на дъжда сякаш отекваше в главата му. Той се обърна върху влажната земя и натискът премина в болка. Седна, колкото да установи с изненада, че едва ли ще може да се изправи. Отпусна се отново назад — виеше му се свят, когато впереше очи в тъмнината, се появяваха объркани спирали в червено и кафяво и мракът се изпълваше с шепнещи гласове. Той чу нежното, тревожно бъбрене на маймунчето до себе си. Огледа се и най-накрая го забеляза — седеше съвсем близо до него и издаваше тревожни премляскващи звуци. Разбра, че нещо не е наред.
Беше нещо повече от ефекта на глада. Том осъзна, че е болен. „О, Господи“, помисли си той, „не сега.“ Изви глава, за да потърси с очи Сали или Върнън, но не можа да види нищо. Носът му сякаш бе изпълнен с вездесъщата миризма на гниещи растения, дъжд и глина. Дъждът почукваше по листата на дърветата и всеки звук отекваше в главата му болезнено. Той усети, че се унася, но отвори очи и видя Сали, която бе насочила фенерчето към него и се взираше в лицето му.
— Днес отивам да ловя риба — каза Том.
— Никъде няма да ходиш — отвърна тя. Наведе се и сложи ръка на челото му, но не успя да скрие страха върху лицето си. — Ще ти донеса малко чай.
Върна се с димящо канче и му помогна да го изпие до дъно.
— Сега поспи — каза тя.
И той заспа.
Когато се събуди беше по-светло, но все още валеше. Сали се бе навела над него. Когато видя, че отваря очи, тя се опита да се усмихне.
Въпреки задушливата горещина под дънера той трепереше.
— Филип? — едва успя да попита.
— Все същото.
— Върнън?
— И той е болен.
— По дяволите! — Той се взря в Сали и усети тревога. — А ти? Ти как си? — Лицето й беше пламнало. — Ти не се разболяваш, нали?
Сали сложи ръка на бузата му.
— Да, и аз се разболявам.
— Ще се оправя — каза Том. — И тогава ще се грижа за теб. Ще се измъкнем от тази бъркотия.
Тя поклати глава:
— Не, Том, няма.
Изричането на този прост факт сякаш накара главата му да се проясни. Той затвори очи. Значи това беше. Щяха да умрат в дъжда, под този изгнил дънер и дивите животни щяха да ги разкъсат. И никой нямаше да научи какво се е случило с тях. Той се опита да каже, че това е от температурата, че нещата не са чак толкова лоши, но дълбоко в себе си знаеше, че е истина. Главата му се въртеше. Те умираха. Отвори очи.
Тя все още беше тук, с ръка върху бузата му. Гледаше го от много време. Лицето й беше мръсно, изподрано, нахапано; косите й — разрошени и без блясък, очите — хлътнали. Ако имаше някаква прилика с момичето, което галопираше след него на неоседлания кон в Юта, то тя си беше отишла — с изключение на интензивния тюркоазен цвят на очите и начина, по който издаваше напред долната си устна.