Сянката на хегемона
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: the shadow saga #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на хегемона». Краткое содержание книги:
Войната с формиките е свършила. Ендър и блестящият екип от деца-воини са победители, врагът е разбит, човешката раса — спасена. Въпреки, че Ендър отказва да се върне на Земята, членовете на екипа му се прибират по домовете си, пръснати из целия свят. Военното училище вече не съществува, космическата заплаха е отминала, но новото бойно поле този път е Земята. Децата от школата са не само воини, а и потенциални оръжия, защото дават власт на страните, които ги притежават. Един след друг членовете на Ендъровата армия „Дракон“ изчезват. Спасява се само Бийн, който търси помощ от братът на Ендър — Питър Уигин. По-големият брат на Ендър има опит в манипулирането на политиците, но с гениалния Бийн на своя страна, стига да иска, Питър може да управлява целия свят. Двамата обединяват усилия, за да издирят коя държава е отвлякла децата, но скоро се сблъскват с някой, когото са смятали за мъртъв…
Тя отлепи устните си от неговите, но не го пусна. Не можеше да се отдели от него сега. Той трябваше да повярва, че Петра го желае. Че е готова да влезе в палатката му.
Ахил дишаше леко, учестено. Сърцето му туптеше бързо. Прелюдия към убийство? Или реакция на целувката?
— Казах, че ще убия всеки, който се опита да отговори на Граф — каза той. — Трябва да го направя.
— Тя не е отговорила на Граф, нали? Знам, че трябва да владееш положението, но не е нужно да се престараваш. Тя не знае, че си разбрал какво е направила.
— Ще си помисли, че може да й се размине.
— Аз обаче ще знам, че не се боиш да ми дадеш онова, което искам.
— Какво, да не си мислиш, че си намерила начин да ме накараш да ти дам каквото искаш?
Вече можеше да се отдръпне от него.
— Помислих си, че съм намерила мъж, който не изпитва нужда да се доказва, като потиска хората. Но май съм сгрешила. Прави каквото искаш. Отвращавам се от такива мъже. — Постара се да изрази отвращението си в гласа и изражението си. — Добре, докажи, че си мъж. Застреляй ме. Застреляй всички. Познавам истински мъже. Помислих си, че си от тях.
Той свали пистолета. Петра не издаде облекчението си. Продължи да го гледа в очите.
— Изобщо не си мисли, че си ме разгадала — предупреди той.
— Не ме е грижа дали съм те разгадала. След Ендър и Бийн ти си единственият мъж, който ми позволи да му надделея, само това има значение.
— Това ли ще разправяш на всички?
— На всички ли? Кои всички? Та аз дори нямам приятели тук. Единственият човек, с когото си струва да разговарям, си ти.
Дишането му отново се учести. Очите му отново засвяткаха гневно.
„Къде сбърках?“ — запита се тя.
— Ти ще успееш — заговори отново. — Не знам как ще го направиш, но предчувствам, че ще успееш. Всичко ще е в твоите ръце. Всички ще ти се подчиняват, Ахиле. Правителства, университети, корпорации, всички ще копнеят за одобрението ти. Но когато останем сами, когато никой не ни гледа, и двамата ще знаем, че си достатъчно силен, за да задържиш при себе си една силна жена.
— Ти? Жена?
— Ако не съм жена, какво правиш с мен тук?
— Съблечи се! — заповяда той.
Очите му още блестяха налудничаво. Той я изпитваше. Искаше да се увери…
Че не се преструва. Че наистина се бои от него. Че се опитва да го заблуди.
— Не — заяви тя. — Ти се съблечи.
Налудничавият блясък изчезна.
Той се усмихна.
Пъхна пистолета в панталона си.
— Махай се. Имам да водя война.
— Нощ е. Никой не се бие.
— Войната не е само в бойните действия.
— Кога ще ме допуснеш в палатката си? Какво трябва да направя?
Петра сама не можеше да повярва, че изрича това, след като той я караше да излезе.
— Трябва да станеш онова, от което имам нужда — отвърна Ахил. — А засега не си.
Върна се при бюрото си и седна.
— И изправи стола, преди да излезеш.
Започна да пише на компютъра. Заповеди? За кого? За убийството на някого?
Петра не попита. Изправи стола и излезе.
Прибра се в стаята си и си легна. Знаеше, че я следят на всяка стъпка. Записваха всеки неин ход. Той щеше да прегледа записите, за да провери дали е била искрена. Затова не можеше да се отпусне, да притисне лицето си до таблата на леглото и да заплаче. Трябваше да се държи… как? Как трябваше да играе, за да се представи като жена, която копнее да бъде с мъжа, когото обича?
„Не знам! — искаше й се да закрещи. — Не съм актриса!“
Сетне в главата й се обади друг, по-тих глас: „Напротив, актриса си. При това добра. Защото още си жива.“
Не се чувстваше като победителка. Не трябваше да издава облекчението си. Тревога, гняв — и малко болка от удара в главата — това можеше да покаже.
Дори сама в леглото, на тъмно, тя продължаваше да се преструва. Надяваше се, че няма да направи нещо в съня си, което да я издаде. Нещо, което да предизвика отново онова налудничаво пламъче в очите му.
Разбира се, нямаше гаранция. Налудничавото пламъче не се беше показало, когато Ахил застреля онези хора в микробуса в Русия. „Не си мисли, че си ме разгадала“, така й каза.
„Ти печелиш, Ахиле. Не си мисля, че съм те разгадала. Но се научих как да свиря на една разстроена струна. Това все пак е нещо.
Освен това те повалих в краката си, спуках те от бой, изритах те в топките и те накарах да си мислиш, че ти е харесало. Убий ме още утре, ако щеш — вече ти натрих носа, няма как да го промениш.“
На сутринта Петра със задоволство установи, че все още е жива. Главата я болеше, ребрата й бяха натъртени, но нямаше нищо счупено.