Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— Госпожо — каза на свой ред графинята, като се поклони почтително, — това е мой дълг към дама с вашия ранг и мое задължение да се поставя на нейно разположение, ако мога да й бъда полезна в нещо.
И след три поклона, направени от двете страни, графиня Дю Бари посочи едно кресло на госпожа Дьо Беарн, а самата тя седна в друго.
31.
Документът на Замор
— Госпожо — каза фаворитката на графинята, — говорете, слушам ви.
— Ако позволите, сестро — каза Жан, останал прав, — позволете да ви кажа, че госпожата не желае да ви безпокои, дори не е помислила такова нещо. Господин канцлерът я натовари с една поръчка до вас, това е всичко.
Госпожа Дьо Беарн хвърли изпълнен с признателност поглед на Жан и подаде на графинята документ, подписан от вицеканцлера, който провъзгласяваше Люсиен за кралски замък и поверяваше на Замор титлата управител.
— В такъв случай аз съм ваша длъжница, госпожо — каза графинята, след като хвърли един поглед на документа, — и ако можех да се надявам, че ще намеря повод на свой ред да ви бъда полезна, бих била щастлива…
— Това би било твърде лесно, госпожо — провикна се тъжителката толкова живо, че очарова двамата съюзници.
— Какво означава това, госпожо? Говорете, ако обичате!
— Понеже ми давате да разбера, госпожо, че моето име не ви е съвсем непознато…
— Как — непозната една Дьо Беарн?!
— Е, добре. Тогава може би сте чули да се говори за едно дело, което заплашва с неяснота благосъстоянието на моя дом.
— … Което е оспорвано от господата Дьо Салюс, мисля.
— Уви, да, госпожо.
— Да, познавам това дело — каза графинята. — Онази вечер Негово величество говореше по този въпрос с братовчед ми господин Дьо Мопу.
— И с какви думи?
— Уви, бедна графиньо! — провикна се на свой ред госпожа Дю Бари, като клатеше глава. — Негово величество не каза нищо, госпожо, защото той е предпазлив и любезен, но Негово величество гледаше на това състояние като на нещо, вече преминало в ръцете на семейство Дьо Салюс.
— Е, добре! Ще докажа чрез пледоарията си, че това задължение от двеста хиляди ливри което днес с лихвите прави повече от един милион ливри капитал ще докажа, че това задължение с дата от 1400 година е било изплатено от Ги Гастон IV, граф Дьо Беарн, на смъртното му ложе през 1417 година. Доказателство за това е написаното от неговата ръка в завещанието му: „На моето смъртно ложе, аз не дължа нищо повече на хората и съм готов да се представя пред Бога…“
— И? — каза графинята.
— И вие разбирате, ако не е дължал повече нищо на хората, това означава, че той се е разплатил със семейство Дьо Салюс. Ако това не беше така, той щеше да напише „на моето смъртно ложе аз дължа двеста хиляди ливри“, вместо да напише, че не дължи нищо.
— Разбира се, че така би казал — прекъсна я Жан.
— Но нямате ли друго доказателство?
— Никакво друго доказателство, госпожо, освен честната дума на Гастон IV, а него наричаха Неукоримия.
— И така, вашето убеждение е, госпожо, че вие сте се издължили на семейство Дьо Салюс — каза Жан.
— Да, господин виконт — каза госпожа Дьо Беарн въодушевена. — Такова е моето убеждение.
— Но — поде графиня Дю Бари, като се обърна към брат си със съсредоточен вид, — знаете ли, Жан, че тази пледоария, както я определя госпожа Дьо Беарн, променя изцяло нещата.
— Да, изцяло, госпожо — каза Жан.
— Изцяло за моите противници — продължи графинята. — Думите от завещанието на Гастон IV са категорични: „Не дължа повече нищо на хората.“
— Едно време — каза Жан — в подобен случай нямаше да има нужда да се тича в съда, а Божията присъда би решила делото. Що се отнася до мен, аз толкова вярвам в правотата на делото, че, кълна се, ако бе възможно да се използва още някакво средство, бих се предложил за защитник на госпожата.
— Слушайте, скъпи братко. Изминали са триста години, откакто са написани тези думи — осмели се да каже госпожа Дю Бари. — Трябва да направим онова, което, мисля, наричат в двореца прескрипция.
— Това е без значение, това е без значение — каза Жан. — Убеден съм, че ако Негово величество чуеше госпожата да излага своите доводи, както тя току-що го направи пред нас…
— О, ще го убедя, нали, господине? Сигурна съм в това.
— И аз също.
— Да, но как да ме чуе?
— Затова трябва да ми направите честта и да ме посетите някой ден в Люсиен. И понеже Негово величество често ми оказва благоволението да ме посещава…
— Да, несъмнено, скъпа, но всичко това зависи от случайността.