По трудния начин
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «По трудния начин». Краткое содержание книги:
Но този нов случай го тревожи. Истината му убягва. Налага се да се зарови в подробностите. Да тръгне по следите. Да го направи по трудния начин. Докато това, което е започнало на една оживена улица в Ню Йорк, най-сетне не избухне на пет хиляди километра оттам. В тихата английска провинция. Докато Ричър крачи сам през сенките. Въоръжен и опасен. Недосегаем.
Джак Ричър. Войник. Самотник. Герой.
Мъжете искат да са като него.
Жените искат да са с него.
— Значи е повторил удара на Найт отпреди пет години. По същия начин.
— Точно така — повтори Ричър. — Това е единственото възможно обяснение. Вероятно наистина ги е откарал до „Блумингдейлс“, но със сигурност не е спрял там, а е извадил пистолет и е продължил. Може би е заплашил Кейт, че ще я застреля пред детето. Това е било достатъчно, за да я накара да замълчи. После просто е изчезнал от обсега на радара, като е разчитал на двойното си алиби. Първо, всички са го смятали за мъртъв. Второ, всички свидетели си го спомнят като човека, който не може да говори. Човекът без език. Идеалната фалшива следа. Странна, екзотична, абсолютна гаранция, че ще тръгнем да разследваме в грешна посока.
Полинг кимна.
— Блестящо.
— Всички са запомнили само това за него — продължи Ричър. — Сещаш ли се за стария китаец? Единственото, което ни каза, беше, че човекът е мълчал като риба. Ами домакинът от Шесто Авеню? Когато го накарахме да ни опише човека, той каза, че постоянно си е държал устата плътно затворена, защото се срамувал, че не може да говори. Това беше цялото описание. Очевидната и единствена подробност. В сравнение с нея всички останали детайли са тривиални.
— Отвори плика — каза Полинг. — Да се уверим.
Ричър отвори плика и извади от него две снимки, с лицето надолу. Почука по гърба на първата като комарджия, който прави този жест за късмет.
После я обърна.
На нея беше човекът, когото беше видял два пъти.
Нямаше съмнение.
Беше Тейлър.
Бял, малко загорял от слънцето, слаб, с остри черти, гладко избръснат, със стисната челюст и строго изражение, може би на четирийсет. Дънки, синя риза, синя бейзболна шапка и кецове. Всичко беше износено и изглеждаше удобно. Очевидно снимката беше направена съвсем наскоро. Пати Джоузеф го беше хванала на излизане от Дакота Билдинг някоя сутрин в края на лятото. Тейлър беше спрял на тротоара с вдигната глава сякаш за да провери какво е времето. По този начин лицето му се беше оказало точно срещу телеобектива на нейния „Никон“.
— Няма никакво съмнение — потвърди Ричър. — Точно този човек видях да се качва в мерцедеса и в ягуара.
Той обърна и втората снимка. Беше по-близък план. С максимално увеличение, така че не беше толкова ясна. Фотоапаратът явно бе помръднал и образът не беше съвсем на фокус. Но все пак се виждаше достатъчно добре. На същото място, под същия ъгъл, в друг ден. Същият човек. Този път устата му беше отворена. Не че се усмихваше. Може би просто беше направил гримаса, след като беше излязъл на тротоара от сумрачното фоайе на Дакота Билдинг и яркото слънце беше светнало право в очите му. Зъбите му бяха ужасни. Някои липсваха. Останалите бяха неравни.
— Ето — каза Ричър. — Още една причина. Нищо чудно, че всички ни описаха как постоянно си държи устата затворена. Той не е глупав. По този начин прикрива едновременно не една, а две следи — английския си акцент и английския си зъболекар. Защото иначе веднага ще се сетят за него. Ако някой от екипа на Лейн чуе за човек с английски акцент и лоши зъби, ще го разкрие също толкова лесно, колкото ако Тейлър носи табелка с името си.
— Къде се намира сега? В Англия?
— Предполагам. Заминал си е за вкъщи, където се чувства в безопасност.
— С парите?
— Да, като обикновен багаж. В три чанти.
— Може ли да мине по този начин през рентгена на летището?
— Не виждам защо не. Навремето присъствах на една лекция за разпознаване на банкноти. Всъщност беше точно тук, в Ню Йорк. В университета „Кълъмбия“. Хартията на банкнотите не е истинска хартия, а ленена и памучна тъкан. По-скоро е подобна на ризата ти, отколкото на вестник. Според мен на рентгена излиза по същия начин като дрехите.
Полинг постави двете снимки една до друга на масата пред себе си. Погледна първо едната, после другата. Ричър долови как тя построява обяснението в главата си. Анализираше. Съставяше историята.
— Слънчевият загар е от Хамптънс — каза тя. — Бил е там цялото лято със семейството. После се е притеснил някой да не види апартамента му отдолу, от улицата. Затова е махнал крушката от стаята за гости и е закрил прозореца. Трябвало е да изглежда необитаемо, ако някой погледне към него.
— Бил е много внимателен.
— Но напълно безчувствен. Как изобщо е напуснал такъв страхотен апартамент?
— Сега може да си вземе десет такива.
— Безспорно.
— Жалко — отбеляза Ричър. — Докато си мислех, че е мъртъв, някак си го харесвах. Всички казаха добри думи за него.
— Кои всички? Не бих приела препоръка от хората, с които си разговарял.
— Може би си права. Но аз обикновено харесвам англичаните. Грегъри ми се струва свестен.