Ключът на светлината
- Автор: Робертс Нора
- Серия: key #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ключът на светлината». Краткое содержание книги:
Три жени. Три ключа. И едно осеяно с опасности и изпитания търсене.
— Дори когато силно желаеш нещо, има граници.
— Е, не и ако желанието ти е да убиеш или осакатиш някого. Говоря за важни избори, извървяване на пътя и справяне с последиците. А ти, Зоуи? Би ли го направила отново? Да отгледаш дете сама? — попита Дейна.
— Не мисля, че бих се решила още веднъж. Трудно е. Няма с кого да споделяш трудностите, а понякога се оказват непосилни за сам човек. Но от друга страна, никой друг не изпитва същата привързаност към детето като теб. Не делиш с никого любовта, гордостта и изненадите.
— Страхуваше ли се? — попита Малъри.
— О, да. Все още понякога ме хваща страх. Мисля, че е нормално човек да се бои, защото отговорността е голяма. Ти искаш ли бебета, Мал?
— Да. — Потърка камъчето между пръстите си. — По-силно, отколкото предполагах.
В три след полунощ Дейна и Зоуи вече спяха в леглото й, а тя разчистваше масата, твърде неспокойна, за да си легне на дивана. В съзнанието й се въртяха твърде много мисли и образи.
Отново огледа синьото камъче. Може би щеше да подейства. Вече бе приела далеч по-невъзможни неща от това, че едно каменно късче под възглавницата би могло да бъде лек срещу безсънието, което я измъчва.
А може би всъщност не ги е приела. Не и дълбоко в себе си, както се бе изразила Дейна. Бе изтощена и все пак нямаше да сложи камъчето под възглавницата си, за да опита.
Твърдеше, че обича Флин, а изчакваше, малка част от нея не бе убедена в това и очакваше увлечението да отмине. В същото време се терзаеше, че той не се влюбва до уши в нея, за да има пълна взаимност.
Как да запази равновесието си, да чертае планове и всичко да бъде наред, щом чувствата й не са напълно споделени?
„Всяко нещо си има място, нали? Ако не пасва, човек не може да промени това. Зависи и от другия“.
С въздишка се отпусна на дивана. Упорито бе преследвала кариера, свързана с изкуството, защото съдбата не я бе благословила с талант, а тя отказваше да мисли, че всички години на обучение и старание са били напразни.
Бе успяла да им придаде смисъл.
Дълго време се бе задържала в галерията, защото там чувстваше сигурност. Защото това бе разумен избор. Неведнъж бе казвала, че един ден ще започне собствен бизнес, но в действителност не кроеше подобни планове. Струваше й се твърде рисковано. Ако не се бе появила Памела, все още щеше да работи в галерията.
Защо я ненавиждаше с цялото си същество? Истина бе, че Памела се стремеше да се издигне, без да блести със способности и вкус, но по-тактична жена от Малъри Прайс би намерила начин да се сработи с нея. Негодуваше срещу нея, защото бе нарушила равновесието, бе променила предначертания й план.
Просто не се бе вместила в нейния свят.
Сега започваше бизнес с Дейна и Зоуи. Единствено тя от трите се бе включила в начинанието с неохота. Накрая бе решила да участва, но колко пъти си бе задавала въпроса дали е постъпила правилно? Колко пъти й бе хрумвало да се оттегли, защото й бе трудно да види как ще се осъществи всичко?
И не бе направила никаква решителна крачка. Не бе разгледала сградата отново, не мислеше за бъдещето и не издирваше нови таланти.
Дори не бе подала молба за регистрация на фирма. Защото, ако го направеше, това би означавало, че решението й е окончателно.
Използваше търсенето на ключа като оправдание да не се реши на тази стъпка. Загадката наистина й костваше твърде много усилия и време. Но това, на което гледаше най-сериозно, бе отговорността.
Тук и сега, докато стоеше сама и будна в три часа сутринта, бе моментът да приеме неоспоримия факт. В живота й бяха настъпили множество вълнуващи промени само за три седмици, но самата тя никак не се бе променила.
Сложи камъчето под възглавницата си.
— Все още не е твърде късно — промълви Малъри и се сгуши на дивана.
Осемнадесета глава
Когато се събуди, в апартамента й бе тихо като в гробница. Остана неподвижна няколко мига, загледана в лъча светлина, който се промъкваше през пролуката между завесите на вратата за терасата и образуваше ярка ивица на пода.
Напълно се бе разсъмнало. Малъри не си спомняше как бе заспала. Много по-важно бе, че не се бе мятала в леглото, страхувайки се какъв сън ще я споходи.
Бавно плъзна ръка под възглавницата си и потърси камъчето. Намръщи се, когато не напипа нищо, изправи гръб и повдигна възглавницата. Отдолу нямаше камъче. Потърси го под облегалките, на пода, под дивана и накрая седна, изпълнена с недоумение.
Не бе възможно да е изчезнало.
Или може би бе станало точно това. След като бе изпълнило предназначението си. Бе спала непробудно. Точно както й бе обещано. Чувстваше се отпочинала, сякаш е прекарала приятна, спокойна ваканция.