Дяволския остров
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Бакалов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дяволския остров». Краткое содержание книги:
С протегнати шии и напрегнат поглед очаквахме удобния момент. Най-после корабът достатъчно се доближи с борда си и ясно чухме ободрителни думи:
— Внимание! Качвайте се!
Маневрата бе изпълнена с такава точност, щото всички в един миг се намериха на борда на кораба. Всички освен аз.
В бързината се препънах и паднах зад пейката. Но скоро забелязах над себе си същите любезни лица, протегнатите им ръце, готови да ме уловят.
От борда ми хвърлиха половин дузина въжета, на края на които имаше възел. Улових се за едно от въжетата, вързах се през кръста и направих знак с ръка. Веднага бях издигнат и вече се намирах на безопасно място на борда.
Бях спасен, но ако бях закъснял дори и една минута, щеше да бъде късно. Корабът удари с едната си страна нашата лодка. Тя изпращя и се напълни с вода. Когато корабът тръгна, нашето въже се скъса като конец и малката ни лодка, която така дълго и мъжествено се бори е разбеснялото се море, сега бе подхвърлена с такава сила, че се разби на парчета.
Сърцата ни се свиха от жалост, сякаш тя бе живо същество, принесено от нас в жертва на разярените вълни.
Шест седмици след това, когато „Хайлендер“ пусна котва в пристанището Хонолулу, забелязахме един кораб да заобикаля пое Диамант и веднага познахме „Летящият облак“. Късно през нощта по шума на веригите разбрахме, че „Летящият облак“ хвърли котва и се намира близо до „Хайлендер“. Капитанът на „Хайлендер“ веднага отпусна лодка и без да губим време, се запътихме право към нашия стар кораб.
— Хей, вие от лодката! — извика дежурният офицер. — Кой е там?
— Претърпелите катастрофа от „Летящият облак“ — отговори Рансъм.
— Слава Богу! — извика капитан Дринкуотър. А след малко видяхме и него.
— Нима това е възможно? Рансъм, вие ли сте?
— Да, да, аз съм!…
— Ами другите? Всички ли са с вас?
— Всички, капитане! Те са с мен в лодката.
— Слава Богу! — повтори с развълнуван глас капитанът.
Може би в този момент той си спомни за другата лодка, разбита от кита, екипажът на която се спаси с изключение на бедния Бил, изчезнал така тайнствено. Навярно същите спомени възкръснаха и в душата на Кофън, защото го чухме да произнася с благоговение: — Амин!
Веднага се озовахме на палубата сред нашите другари, които ни прегръщаха от радост. След като изслушаха нашите преживелици, те ни разказаха какво са предприели след нашето изчезване. Няколко дни обикаляли около мястото, където ги оставихме, уверени, че ще ни намерят. След като изгубили всяка надежда, изоставили търсенето, вярвайки, че нашата лодка е разбита от бурята.
Освен радостта, че се завърнахме на борда, бяхме щастливи да се убедим още един път какъв благороден и достоен човек беше капитан Дринкуотър. В очите му имаше сълзи, когато ни приветстваше с добре дошли и ни целуваше поред. Вероятно никой от нас не ще забрави този миг, както и Божието милосърдие, на което дължахме живота си.
Глава тринадесета
През време на нашето принудително отсъствие останалите ни другари от „Летящият облак“ бяха убили още един кит. Той се оказа същият, който така бързо ни теглеше, че ни накара да прережем въжето. Заедно с копието на Рансъм, забито в една от страните му, влачейки след себе си въжето, дълго няколкостотин метра, старото чудовище се доближило до кораба, когато започнала бурята, и било уловено от лодката на Кофън.
Товарът на „Летящият облак“ бил попълнен и корабът тръгнал за родината. Той се беше отбил в Хонолулу с единствената цел да научи нещо за нас от спрелите там китоловни кораби. В дълбочината на душата си никой не вярвал, че ще чуе нещо за нас. Затова и радостта била още по-голяма, когато така неочаквано ни видели.
След завръщането ни в Ню Бедфорд капитан Дринкуотър подели печалбата помежду ни. Всеки от нас получи много добра сума. Този път успях да посетя моята майка. Едва сега разбрах, че е болна, и за щастие навреме можах да й помогна.
Вече имах основателна причина да продължа избраната от мен кариера. Този път майка ми протестираше по-малко. Тя дори не каза нищо против моето ново заминаване. Аз вече бях мъж. Изглеждаше, че се гордее с мен, в края на краищата тя се чувстваше щастлива, задето нейният син скитник се е завърнал при нея, макар още да не бях придобил почетно звание и положение.
Тя се гордееше с това, че е била жена на морски офицер, и може би сега се чувстваше малко унизена от съзнанието, че е майка на прост моряк. Ала дори да не изпитваше това чувство, за щастие имах възможност, преди да се сбогувам с нея, да й съобщя новина, която се изля като балсам върху раната й. Тази новина ми донесе писмо от Ню Бедфорд, писано от капитан Дринкуотър.