Дяволския остров
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Бакалов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дяволския остров». Краткое содержание книги:
Доведен от капитана, той се настани в лодката. Въобразявайки си, че говори английски, сметна за свой дълг да ни покаже знанията си:
— Лош време иде, гледайте надолу.
Един стар моряк, който знаеше португалски толкова, колкото сеньор Салвадор английски, също поиска да покаже своя лингвистичен талант:
— Ще духа, мислите? Вятър много, нали така?
— Вятър, не, не, няма много — самоуверено отвърна лоцманът. — Много, много вода.
— Вода! Ако е само това, нека вали дъжд — не сме нито от захар, нито от сол. Погледнете корабните огньове, господин Голяма шапка, ние не сме далеч.
— Да, да! Моя знае. Вие да ходим напред.
През време на този изящен диалог бързо се носехме над спокойните вълни, като ги разсипахме със силните и правилни удари на веслата.
След малко лодката започна да танцува — по това разбрахме, че вече сме излезли от залива и се намираме в открито море. Настъпи нощта, особено мрачна поради облаците, покрили небето. Едри редки капки дъжд падаха върху нас и предвещаваха истински тропически порой.
Напразно напрягах зрението си и гледах на всички посоки, но не виждах корабните огньове. Бяхме вече далеч в морето, но никаква светлина не се виждаше. Лоцманът седеше до мен в задната част на лодката. Когато моето лице се приближаваше до неговото, виждах изписана загриженост и тревога. Очевидно положението не му харесваше.
— Какво мислите за това, сеньор Салвадор? — попитах го аз, като немилостиво извъртах думите.
— Че ние по-добре да се върнеш на сушата! — беше неговият съвсем неутешителен отговор.
— Но това е невъзможно, сеньор. Още не сме се опитали. Не е хубаво така скоро да падаме духом. Момчета — обърнах се аз към моряците, — аз знам къде е корабът или поне къде трябваше да бъде. Ние сме на прав път, да вървим напред и скоро ще срещнем огньовете.
Ала светлините на „Летящият облак“ не се появиха. Минахме още два километра. Нищо! Ни най-малък проблясък на светлина, която да зарадва нашия поглед и сърцата ни.
Заповядах на хората си да престанат да гребат и да гледат, дали няма да забележат нещо. След това дадох заповед да се вдигне фенерът, за да привлече внимание, но ничий сигнал не отвърна на нашия.
Вълните растяха; освен дъжда, който ни заплашваше, силният вятър увеличаваше вълните и пенеше морето.
И когато благоразумният Салвадор отново ме помоли да се върнем на сушата, не спорих дълго. Нямах и това право. Нает като лоцман, той поемаше върху себе си цялата отговорност за това, дето би се случило с нас. Ние трябваше да му се покорим, това сваляше от мен всяка отговорност. А освен това, мисля, че виждайки бурята, която започва, първият офицер е длъжен да потърси край брега по-безопасно място за през нощта. Дори и да знаехме къде се намира „Летящият облак“, би било голямо неблагоразумие да го търсим в такова време с нашата орехова черупка.
Тези мисли ме накараха да извикам:
— Обръщай!
Глава четиринадесета
След като променихме посоката и се отправихме към брега, изпаднахме в същото недоумение. И в тази посока нямаше никаква светлина, която да ни ръководи.
Когато напуснахме пристанището, бяхме заобиколили група скали, които сега скриваха от погледа ни градчето с неговите три или четири мъждиви фенера. Трябваше да търсим пътя в тъмнината.
Голямата шапка ни беше по-полезен сега, отколкото когато ни водеше в открито море, тъй като, изглежда, познаваше до най-малки подробности брега. Като нямаше възможност добре да вижда в тъмнината, той ни водеше благодарение на своя слух. Това, дето чувахме и той, и ние, будеше нашето безпокойство. Морето ревеше и се биеше о брега. Бялата линия на прилива показваше мястото, където се разбиват вълните; тя се виждаше поради фосфоресценцията в тъмнината.
Като венец на неприятностите дъждът се изливаше сякаш из ведро и ни ослепяваше. За минути бяхме измокрени до кости, което не ни безпокоеше много поради тропическата горещина. Тревожеше ни най-много глухият рев на морето, разбиващо се в брега, както и необходимостта да изгребваме водата от лодката, за да не потъне.
Вече изнемогвахме да гребем и да изхвърляме водата, когато забелязахме светлина на брега.
— Това е моята къща! — извика сеньор Салвадор, щом забеляза светлината. — Гребете натам, сеньори. Направо, все направо!
Питах се дали ще бъде благоразумно да последваме този съвет? Все пак Голямата шапка беше пристанищен лоцман и сигурно знаеше какво говори. Заповядах да гребат към светлината.
Дванадесет размаха на веслата и ние се видяхме обкръжени от всички страни с разпенени вълни. Явно на това място вълните се разбиваха в някаква подводна скала, и то с такава сила, щото можехме да се смятаме за загинали, ако се приближим още малко.