Дяволския остров
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Бакалов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дяволския остров». Краткое содержание книги:
— Момчета! Няма от какво да се страхуваме вече! — извика командирът, ала този път е истинска радост. — Зад този кит сме в такава безопасност, все едно, че сме в Бедфордското пристанище. Погледнете как изведнъж наоколо стана спокойно!
И наистина край нас стана нещо необикновено. Случи се това, дето става всеки път, когато на повърхността на развълнуваното море е разляно масло.
От разложеното тяло на кита течеше мас, която под влиянието на вятъра се разливаше на много по-голямо пространство от това, дето заемаше самият кит. И в това покрито с мас пространство вълните бяха безсилни. Бурята беснееше, вятърът свиреше, вълните ревяха. Но ние слушахме спокойно и равнодушно този невъобразим вой. Не ни се струваха зловещи крясъците на морските птици, които се тълпяха около нас повече от всеки друг път; едни от тях кацаха върху кита, други търсеха убежище зад него като нас. Ние не обръщахме внимание на ледения полярен вятър, нито на миризмата, изпускана от тялото на убития океански обитател. При други обстоятелства тя би ни се сторила непоносима, но сега я търпяхме примирени и дори не мислехме да се оплакваме от близостта на кита; въпреки всички неприятности това огромно тяло беше мощната преграда между нас и смъртта.
— Бог се смили, като ни изпрати този кит — произнесе Гремел, убеден, че вече сме в безопасност.
Остатъка от нощта прекарахме до същия заслон, като си мислехме за бъдещето. Какво ще ни донесе то?
Все тези водни планини, разбиващи се с ужасно еднообразие, ли ще виждаме около нас? Или погледите ни ще зърнат най-сетне кораб? Дори той да бъде пострадал от бурята, все ще имаме надежда да се спасим, тъй като ще види тялото на кита и не ще забрави да потърси няма ли нещо зад него, както обикновено се прави.
Ту ни сгряваше надеждата, ту отново ни обземаше страх. При изгрева на слънцето надеждата надделя. Ала вместо да ни донесе радост, слънцето озари само гонените от вятъра бушуващи вълни. Струваше ни се, че ураганът никога няма да изтощи своите сили.
В настроението, в което бяхме изпаднали, ние си противоречахме всяка минута и сами опровергавахме собствените си доказателства. Като решихме, че няма никакъв шанс да срещнем какъвто и да било плавателен съд, изведнъж започнахме да си внушаваме, че вероятно някой кораб бяга от бурята и трябва внимателно да разгледаме морето наоколо. Кой знае? Може би ще видим нещичко? Колкото и слаба да беше тази надежда, все пак започнахме наблюдение.
Както винаги първи се изкачи на наблюдателницата Рансъм, после отстъпи мястото на Гремел, ала и двамата не откриха нищо.
Тогава се заехме с въпроса за провизиите, който ставаше все по-сериозен.
При добро време и благоприятен вятър можехме да стигнем със запасите си до Лисичевите острови, ала ни задържа бурята, която съвсем не влизаше в сметките ни. Сега нашите шансове съвсем бяха намалели.
Докато брояхме сухарите и мерехме водата, Рансъм, който имаше безгранична вяра в моето прекрасно зрение, отново ми подаде далекогледа и каза:
— Идете, Меси, и погледнете!
Току-що бях доближил далекогледа до очите си, когато изведнъж почувствах, че сърцето ми се изпълва с безгранична радост. Мисля, че и сърцата на всички мои другари по нещастие забиха също така силно, когато извиках:
— Платно!…
Не беше точно така. Видях кораба да се люлее върху гребените на вълните с привързани платна.
— От коя страна? — попита Рансъм.
— Отдясно.
И аз последователно му предавах всички корабни маневри. Изслушвайки ме внимателно, командирът отново попита:
— Но какво е това? Кораб или шхуна?
— Шхуна, голяма шхуна.
Моят отговор го разочарова, той за миг бе допуснал, че това е нашият кораб.
— Как маневрира?
Още веднъж му предадох всичко, което виждах.
— Слезте — каза той, — искам сам да видя. Слязох и му подадох далекогледа.
Той застана на моето място, погледа няколко мига към шхуната и извика:
— Кълна се в Юпитер! Това е шотландският китоловен кораб, същият, чийто знак намерихме. Познавам неговите принадлежности до последната му връвчица. Той идва срещу вятъра; толкова по-добре, приближава се към нас.
Излишно е да казвам, че бяхме възбудени до крайна степен. Още един път имахме щастливия случай да се спасим, ако бъдем забелязани от кораба.
Но дали ще ни забележат? На този въпрос още не можехме да си отговорим. Морето беше така бурно и покрито с вълни, щото нашата лодка би им се видяла като точка. Но за щастие огромното тяло на кита можеше да привлече вниманието на екипажа.
— Издигнете знаме! — започна да вика Рансъм. — То чудесно може да ни помогне — ако се проясни небето, вятърът ще го развява.