Дяволския остров
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Бакалов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дяволския остров». Краткое содержание книги:
— Назад! — изревах гръмко, колкото можех. — Гребете назад!
Гребците изпълниха тази маневра и скоро бяхме вън от всякаква опасност. Обърнах се към лоцмана, за да му поискам обяснение, но той беше изчезнал. Мястото, където седеше, беше празно.
Дали беше още в лодката? Обърнах се да попитам моряците — в тази дълбока тъмнина той спокойно можеше да се премести незабелязано. Но всички отговориха, че го няма, и бяха учудени не по-малко от мен от тайнственото му изчезване.
Бяхме разтревожени от случилото се, защото мислехме, че нещастният човек е паднал от борда и е загинал във водовъртежа. Вероятно силният тласък при промяната на движението го е накарал да изгуби равновесие.
Беше ми особено тежко, тъй като се смятах неволен виновник за неговата гибел. Вслушвахме се с най-голямо внимание. Но какво беше нашето удивление, когато един глас, който съвсем не приличаше на гласа на човек в отчаяние, весело извика сред шума на вълните:
— Лека нощ, сеньори! Вие обиколите скали и ще видите светлината на пристанището. Още километър и вие сте в безопасност! Лека нощ!
Нямаше съмнение, че говори сеньор Салвадор, както нямаше съмнение и в това, че той беше в безопасност, на твърда земя. Но как беше преплувал това бурно море? Това беше истинска загадка. Само можехме да правим предположения: че много добре познава брега, особено близо до своя дом, и знаеше как да заобиколи водовъртежа.
Ала какво го накара да ни напусне така внезапно, дори без предупреждение? Защо го направи? Но сега не беше моментът да мислим за това. Най-важно за нас беше да заобиколим скалите и да стигнем до безопасно място. Последвахме съвета на лоцмана.
Удвоихме усилията си и най-после за голямо наше облекчение видяхме светлините на пристанището. Доближихме се, спряхме, привързахме лодката и се отправихме по брега да търсим някъде подслон.
Стигнахме в града мокри като мишки. Когато минавахме край една глинена колиба, забелязахме, че нейните обитатели сякаш не спяха. През тесните прозорчета без рамки излизаше светлина. Чуваше се шум от много гласове и звуци от струнен инструмент — банджо или мандолина. Като не успяхме да видим наоколо по-прилично помещение, влязохме в тази концертна зала, но не да се наслаждаваме на музиката, а само да се подслоним и да се поизсушим, ако случайно имаше огън.
Почукахме на вратата. След няколко минути тя бе отворена от чернокож с гигантски ръст, тип на истински мозамбикски негър. Той ни попита на своя жаргон какво желаем. Преди да му отговорим, до него се появи друг, можете да си представите нашето учудване, когато в негово лице познахме лоцмана, който така безцеремонно ни напусна.
Той вече беше успял да се преоблече празнично.
— А, сеньори — произнесе той, като отвори уста до уши, — тук който виждате дошъл преди вас. Щастлив да ви видя, заповядайте, влезте всички. Може тук много човеци, но ние намерим място за вас. Ние малко танцуваше. Вие танцува с нас.
Той беше твърде скромен, когато казваше „много човеци“. Трябваше да каже „прекалено много“. Тук просто можеше да се задушиш. Присъстващите бяха невероятна смесица от лица, каквато е възможно да се срещне само в португалска Африка. Имаше от всички цветове — от бледожълтия до черния като ахат. Дамите също бяха от всички цветове. Бяхме попаднали на фанданго — с други думи, на бал, — където се събират всички класи на мозамбикското население.
Колибата беше изпълнена с изпарения и толкова силна миризма, че не се решавахме да влезем. Но вече стъпили на прага, беше неприлично да си отидем.
След като приехме колкото можехме любезно поканата на сеньор Салвадор, ние го последвахме. Веднага забелязахме, че в своя кръг той беше важна личност и свободно се разпореждаше с наредените ястия. Угощението се състоеше от различни плодове и, трябва да признаем, сеньор Салвадор се отличаваше с шумно гостоприемство. Имаше и ракия от евтино качество, която бе способна да разстрои стомаха и на най-здравия китоловен.
Щем не щем, трябваше да опитаме ракията; търпеливо понасяхме това зло, макар и да не можехме да сдържим гримасите си на отвращение.
Сеньор Салвадор не можеше да си намери място от радост и се стараеше всячески да ни окаже внимание.
Използвах случая да го попитам как се е озовал тук и как успя да мине през водовъртежа. Той отговори, че да се преплува водовъртежът от човек, който е свикнал, е лесна работа.
Но както е известно, на бал не може да се говори продължително и той не ми даде повече обяснения.