Дяволския остров
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Бакалов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дяволския остров». Краткое содержание книги:
Още в същия миг на върха на мачтата се развя знаме, разгъна се в цялата си ширина и заплющя на вятъра така, като че ли някой удряше с бич.
Но не ни отговориха. Очевидно шотландският кораб не беше ни забелязал.
Вятърът продължаваше с такава скорост, щото бяхме обхванати от ужас. Надеждата, която току-що се беше породила в нас, започна да гасне. Лесно преминавахме вече от една крайност към друга и отново бяхме готови да изпаднем в отчаяние. Ако вятърът продължава да носи кораба със същата бързина и той изчезне от очите ни, какво ще стане с нас?
Никой не произнесе този въпрос, ала той беше в сърцето на всеки и отговорът беше само един. Знаехме, че смъртта витае над нашите глави, защото дори да не потънехме, все едно, щяхме да умрем от глад и жажда. И при това твърде скоро, тъй като запасите от храна съвсем бяха намалели. Останала бе храна само за още един път. Предстоящият обед вероятно ще бъде наш последен обед.
Вече виждахме добре кораба и не можехме да се съмняваме, че действително е шотландският китоловен кораб „Хайлендер“ от Абърдин. Лесно можехме да го познаем и без далекогледа, тъй като го бяхме виждали няколко пъти в полярния океан, а веднъж той мина така близо до нас, щото имахме възможност да си разменим няколко думи. Ако Бог би го изпратил и сега така близо до нас, какво не бихме дали, за да бъдем уверени, че сме забелязани.
Ала всички тези въпроси оставаха без отговор. „Хайлендер“ не издигна знамето си, с нищо не измени своите маневри, нито пък платната. Той бързо бягаше пред бурята, дори по-бързо от нас, тъй като ние също се носехме по вятъра заедно с огромния кит. Скоро „Хайлендер“ се отдалечи, отнасяйки със себе си всичките ни надежди за спасение.
По-нетърпеливите от нас съветваха да прережем връвта, която ни задържаше при кита, и да се опитаме да приближим до „Хайлендер“, използвайки платната и веслата.
— Невъзможно — проговори командирът. — Сред този хаос от разярени вълни лодката не може да се съпротивява и минута. Остава ни само едно — да стоим зад кита. Много странно е, че корабът не го забеляза; може да се помисли, че…
Той изведнъж спря и в продължение на няколко мига мълча. Когато заговори отново, тонът на гласа му беше съвсем друг.
— Мисля, че ни забелязаха или пък нищо не разбирам от техните маневри… Ако това не е случайност. Погледнете, Гремел.
— Това не е случайност, мистър Рансъм — отвърна полугласно китоловецът.
Изглеждаше, че говори умишлено бавно, за да възбуди нашето нетърпение.
— Разбира се, че те са забелязали тази спокойна част от морето, а също и кита и лодката. Сега маневрират, за да се убедят.
С какво нетърпение следяхме и най-малките движения на „Хайлендер“! Дори и да се съмнявахме досега, изведнъж всички съмнения се разпръснаха: корабът обърна нос към нас.
— Ура!
Това „ура“ не беше гръмко, защото бяхме много изморени и отпаднали, ала не вярвам някога да е викано по-радостно от хора, загубили всяка надежда.
— Видяха ни, другари! — извика младият ни командир радостно. — Спасени сме, ако шотландският кораб успее да се доближи до нас. Неговият екипаж е един от първокласните; истинска наслада за окото на моряка!
Всички охотно се съгласихме, че зрелището е великолепно. Каква наслада беше за нас да наблюдаваме как този прекрасен тримачтов кораб ту се издигаше величествено на гребените на вълните, ту се спускаше като в долина, приближавайки всеки миг към нас благодарение на маневрите, дето правеха чест на капитана и на изкуството на екипажа.
Сега вярвахме в нашето спасение и всяка нова маневра извикваше у нас викове на радост. Бяхме изпълнени с възхищение към тези хора, които бързаха да ни окажат помощ, излагайки на опасност живота си. И наистина при такова бурно море всяко движение на кораба ги заплашваше със сериозна опасност.
Най-после! Нашите изпитания свършваха, тримачтовият гигант приближи към нас. Ловко ни хвърлиха въжето. Хванахме се за него, като се готвехме да го издърпаме, преди да сме отрязали връвта, дето ни съединяваше с кита. Но нашата лодка много трудно можеше да се доближи до кораба срещу вятъра и трябваше голямо внимание. Преди още здраво да сме уловили въжето, то се изплъзна от ръцете ни и изчезна.
Екипажът се беше събрал на палубата и по бордовете. Тези загрубели и брадясали хора ни гледаха с израз на симпатия. Те ни протягаха ръцете си, като се стремяха да използват всеки удобен момент за прехвърляне при тях. Понякога движението на вълните издигаше кораба на седем-осем метра над нас. Минута след това те идваха тъй близо, че можехме да си подадем ръце, но разстоянието бе все още твърде голямо, за да ни се окаже каквато и да била помощ.