Думите „уверен съм“, подчертани от капитан Дринкуотър, ми подействаха тъй, както той желаеше. Те ме накараха да приема предложения пост. Колкото и да се стараех да пробудя у себе си симпатии към Лидж Кофън, беше ми невъзможно.
Отговорих с писмо на Дринкуотър, че приемам неговото предложение, и му изказах своята признателност. На следващия Ден отпътувах и отново бях на борда на „Летящият облак“.
Но вече не бях прост моряк. На кораба бяха станали някои промени. Не само Лидж Кофън бе напуснал „Летящият облак“. Нямаше го също третия офицер Гроуър заедно с много стари моряци. Напускането им не се дължеше на недоволство; в тях просто гореше желание за промяна, свойствена въобще на моряците, особено на китоловците.
Когато привършихме приготовленията, ние отплавахме за Атлантическия океан, за да преминем по най-късия път към Индийския. В случай че там нямахме успех, надявахме се да попълним своя товар в Атлантическия.
Когато спряхме при Кейптаун, за да си набавим вода и провизии, узнахме, че край африканските брегове и особено около Мадагаскар били забелязани големи китове. Това известие бе достатъчно за нас, за да променим своите планове и да се откажем от намерението си да стигнем Кергеленовите острови, известни още под името „Острови на отчаянието“.
За място на нашата първа обиколка избрахме Мозамбикския пролив. Незабавно се отправихме нататък с надеждата да срещнем китове. Но скоро разбрахме, че всички слухове за съществуването на китове край африканския бряг са били пускани само с цел да ни заблудят.
Китоловците от Кейптаун заминали направо за Кергелените и не искали чужденците да им отнемат част от плячката.
Подразнени от несполуката в Мозамбикския пролив, решихме веднага да напуснем тези места и да следваме нашето първоначално намерение. Но тъй като имахме нужда от провизии, отбихме се в едно от африканските пристанища; беше бедна португалска колония.
Капитанът слезе на брега, за да разбере, преди да е пуснал кораба на котва, дали ще намерим тук каквото ни трябва. Аз го придружих в лодката. Предполагахме, че ще свършим работата си за един-два часа.
Колко малко познавахме всички мъчнотии, дето умее да създава португалската дипломация! Във всеки случай получихме урок, много по-продължителен и неприятен, отколкото се надявахме. В това глухо ъгълче на владенията на португалския крал административната рутина процъфтяваше така, както и в Лисабон. Нито една сделка не можеше да се направи без санкцията на властта; митническата власт се явяваше в лицето на цял рояк бъбриви чиновници, които по цял ден клюкарстваха. Поради тяхното безделие капитанът изгуби цял ден, без да свърши нещо.
Аз оставих един моряк при лодката, а на останалите позволих да слязат на сушата, да се пораздвижат. И сам последвах техния пример. Няколко часа се разхождахме из колонията, като се угощавахме с портокали и тропически плодове, наблюдавахме и изучавахме хората, известни под името „португалски етиопи“.
Ала привечер, заситени от изядените плодове и съзерцанията си над местното население, ние се върнахме при лодката, очакващи капитана. Той дойде по тъмно само за да ни съобщи, че още не е свършил и възнамерява да нощува на сушата.
— Откарайте лодката, Меси — каза ми, — и гледайте корабът да бъде готов да влезе в пристанището утре рано. По пътя — прибави той — наех този лоцман, за да го въведе в пристанището. Ще направите добре, ако вземете човека със себе си.
При тези думи той ни представи един човек, който вървеше подире му със ситни крачки. Беше тъмнокож метис, шапката му беше широка като разперен чадър. Носеше звучното име сеньор Салвадор.
Капитанът ми даде своите разпореждания, като ни съветваше да бързаме, докато се виждат корабните огньове, тъй като небето започваше подозрително да се замъглява от обратната на вятъра страна.
Аз видях заплашителното небе, не по-зле го видя и сеньор Салвадор, който бързаше заедно с нас.
