Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Изглеждаше, че лесно може да се влезе в градината. На високата стена близо до бора имаше врата и един стар градинар току-що я бе отворил. Сега той стоеше на вратата и се взираше в тъмната гора, като че ли чакаше някого.
Момчето бързо се спусна от дървото. Приближи се до градинаря с шапка в ръка, поклони се и попита може ли да разгледа градината.
— Да, може — отговори градинарят е груб глас. — Влизай!
После затвори желязната врата, заключи я с голям ключ и мушна ключа в пояса си. Момчето стоеше и го гледаше. Той имаше свадливо лице с големи мустаци, малка брадичка и остър нос. Ако не беше синята му градинарска престилка и тежката лопата в ръцете му, момчето би го взело за някой стар воин.
Градинарят тръгна навътре в градината е такива големи крачки, че момчето трябваше да тича, за да не изостане. Пътечката, по която вървяха, беше тясна и момчето случайно нагази в тревата. Градинарят веднага му се скара и то послушно тръгна след него.
На момчето се струваше, че градинарят смята за унижение да показва градината на такова нищожество и затова не смееше нищо да запита, а само потичваше зад него. От време на време градинарят му подхвърляше по някоя дума. Близо до стената имаше гъст плет и като се промъкнаха през него, градинарят му каза, че той се нарича Колморден.
— Да, той е толкова голям, че заслужава името си — отвърна момчето, но градинарят не обърна внимание на думите му.
Щом излязоха от храстите, пред очите му се откри голяма част от градината. Момчето забеляза, че тя е само няколко декара. Откъм юг и запад я пазеше висока стена, а откъм север и изток беше обградена с вода.
Градинарят се спря, за да привърже едно дръвче, и момчето можа да се огледа. То не беше виждало много такива градини, но разбра, че тази е по-различна от всички други. Тя трябва да беше направена по някакъв старинен начин, защото сега никъде не можеше да се види такова огромно количество малки могилки, лехички, плетове, полянки и беседки. Никъде нямаше и такъв лабиринт от езерца и канали, каквито се виждаха наоколо.
Навсякъде растяха величествени дървета и прекрасни цветя, а водата в малките канали беше бистра, тъмнозелена и гладка като огледало. Момчето си помисли, че е попаднало е рая. То плесна ръце и извика:
— Никога не съм виждал такова хубаво нещо! Каква е тази градина?
То извика високо и градинарят отговори с грубия си глас:
— Тази градина се нарича Сьормланд. Как може да не знаеш това? Тя винаги се е смятала за една от най-красивите в кралството.
Момчето се позамисли над този отговор, но имаше толкова много неща за гледане, че скоро го забрави. Цветята и каналите бяха наистина много красиви, но още повече му се харесваха малките беседки и къщички, пръснати из градината. Имаше ги навсякъде, но най-много край езерцата и каналите. Те не приличаха на истински къщи. Бяха малки, строени като че ли за джуджета като него, но бяха невероятно красиви. Имаше всякакви. Едни приличаха на замъци с кули и пристройки, други — на черкви, трети — на мелници и селски къщи.
Толкова бяха хубави, че на момчето се искаше да ги разгледа всичките, ала не смееше да се отдели от градинаря. Скоро стигнаха до една постройка — по-голяма и по-разкошна от другите. Тя беше на три етажа, с фронтон и широки крила. Издигаше се на едно хълмче сред цветни лехи и пътечките, които водеха към нея, пресичаха каналите, прехвърляйки се по малки изящни мостчета.
Досега момчето вървеше мълчаливо след градинаря, но като видя тази постройка, така дълбоко въздъхна, че строгият градинар го чу и се спря.
— Тази постройка, се нарича Ериксберг — каза той. — Можеш да влезеш да я разгледаш, ако искаш, но пази се от жената от Пинторпа!
Момчето не чака втора покана. То се спусна по обградената с цветя алея, премина мостчетата и цветните лехи и се вмъкна през вратата. Всичко сякаш беше пригодено за него. Стъпалата бяха високи колкото трябва и то можеше да отвори всички врати. Никога не беше допускало, че ще види такава красота. Дъбовият под блестеше, гипсовите тавани бяха богато изрисувани. Стените бяха покрити с картини, а позлатените мебели бяха облечени с коприна. В някои стаи имаше цели стени с книги, а в други — шкафове и маси, пълни с всякакви украшения.
Колкото и да бързаше, то не успя да разгледа и половината къща, когато градинарят го извика, а като излезе, той вече си хапеше мустаците от нетърпение.