Среднощни приливи

Аквитор Серен Педак гледаше играещите си сред свещените дървета деца. Сенките, сгърчени в черната кора на стволовете, обкръжаваха децата в хаотичния си вихър, ала те сякаш оставаха напълно безразлични. По някаква неизразима причина тази близост й се струваше ужасяваща.

Преди години бе гледала как млади нереки си играят сред разпръснатите кости на предците си и това я бе потресло повече от всяко бойно поле, през което бе минавала. Сегашната гледка отекваше в душата й по същия начин. Беше тук, в селото на краля-магьосник, и сред човешкото гъмжило, сред всички тези движещи се фигури и кънтящи в мъгливия въздух гласове се чувстваше изгубена и сама.

Около свещената дъбрава обикаляше широка отъпкана пътека: калта бе покрита с ивици съдрана дървесна кора, а върху тях бяха наредени дебели дънери, грубо издялани за скамейки. На една от тях, на десетина крачки вляво от Серен, седеше Хул Бедикт, опрял лакти на коленете си, отпуснал глава на дланите си и забил поглед в земята. От доста време нито той, нито тя бяха проговорили и в това взаимно мълчание отекваше смътният повей на тъга.

Тайст Едур не обръщаха внимание на двамата ледерии. Бяха им осигурили покрив, както и на Бурук Бледия. Първата им среща с краля-магьосник щеше да е тази нощ, макар да бяха тук вече от пет дни. Обикновено трябваше да се чака до ден-два. Явно беше, че с това безпрецедентно забавяне Ханан Мосаг иска да им втълпи нещо.

Още по-злокобно предупреждение можеше да се види в мнозината Едур от други племена, дошли в селото. Освен местните хироти беше видяла арапаи, меруди, бенеда и соланта. Ден-рата, които обитаваха най-северните покрайнини на Едур, бяха прословути с неохотата си да напускат земите си. При все това фактът, че племената са обединени, не можеше да е по-очебиен и тази истина, която тя знаеше само на думи, сега получаваше смразяващо потвърждение. Старата слабост от това, че са разделени и в непрекъсната взаимна вражда, вече я нямаше. Всичко се бе променило.

Нереките бяха издърпали фургоните близо до подслона им и сега седяха между тях присвити — страх ги беше да пристъпят в селото. Тайст Едур имаха навика да гледат през тези, които смятат за по-низши същества. Това по някакъв начин плашеше нереките, все едно че безразличието на Едур можеше да навреди на самото им съществуване. Те сякаш се бяха съсухрили, не слушаха увещанията на Бурук и не искаха дори да се хранят. Серен бе отишла да потърси Хул с надеждата, че ще го убеди да поговори с тях.

Когато го намери, започна да се чуди дали и той не е прихванал нещо от изнервящия покров, спуснал се върху нереките. Хул Бедикт изглеждаше състарен, все едно е изтърпял пътуването на ужасна цена и го чака още по-тежко бреме…

Сега Серен Педак обърна гръб на играещите деца и закрачи към седналия на дългата скамейка Хул. Вярно, мъжете бързо и упорито вдигаха вътрешните си прегради, но повече не можеше да се търпи.

— Нереките ще измрат от глад, ако не направиш нещо.