Последният довод на кралете [bg]

Каква ирония на съдбата, реши Уест, той щеше лично да обяви името на онзи, който час по-късно щеше да сложи край на кариерата му, като го освободи без почести от поста му. Но щом така и така щеше да падне върху собственото си острие, отлагането просто щеше да умножи болката. Той взе свитъка от металната ръкавица на рицаря и разчупи дебелия печат. Разгърна пергамента до средата и пред очите му се появиха старателно изписаните редове. В момента, в който зачете, всички затаиха дъх.

Невярващ на очите си, Уест се разхили. Независимо че обстановката беше напрегната като в съдебна зала секунди преди обявяване на присъдата, той просто не успя да се сдържи. Наложи му се да прочете първия параграф още два пъти и пак не бе напълно убеден, че разбира какво пишеше в него.

— Кое е толкова смешно? — настоя да узнае Крой.

— Камарата на лордовете е избрала Джизал дан Лутар за върховен крал на Съюза, наричан занапред — Джизал I. — Уест трябваше да потисне отново напушилия го смях, въпреки че и да беше това шега, не бе никак смешна.

— Лутар ли? — попита някой. — Че кой е пък този Лутар?

— Да не е момчето, което спечели Турнира?

Уест осъзна колко ужасяващо просто и логично беше всичко това. През целия си живот Джизал се държеше така, сякаш е с класи над всички останали и ето че сега това бе факт. Но тази новина, без значение колко важна, оставаше на заден план в маршалската шатра.

— Кой е новият лорд-маршал? — изръмжа Крой и всички офицери вече до един станали на крака, се приближиха нетърпеливо и оформиха полукръг пред Уест.

Той пое дълбоко въздух, събра сили като малко момче, което се готвеше да скочи в ледено студен вир. Разгърна целия пергамент и погледът му пробяга през следващия параграф. Намръщи се. Никъде не видя нито името на Крой, нито това на Паулдър. Зачете отново, този път по-бавно. В следващия момент коленете му омекнаха.

— Кое е името? — почти изписка Паулдър. Уест понечи да отговори, но ме намери думи. Протегна ръка и Паулдър грабна писмото и зачете, докато Крой отчаяно се опитваше да надникне през рамото му.

— Не — прошепна Паулдър, след като стигна до края.

Крой измъкна свитъка от ръцете му и на свой ред зачете.

— Това е някаква грешка!

Но рицарят вестител очевидно не споделяше мнението му.

— Висшият съвет не допуска грешки. Това е заповедта на краля! — Той се обърна към Уест и се поклони. — Лорд-маршале, на добър час.

Каймакът на военното командване зяпна Уест с широко отворени уста.

— Ъ… да — заекна Уест. — Да, разбира се.