Кръвта на богомолката
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кръвта на богомолката». Краткое содержание книги:
— И ти смяташ, че осите имат пръст в това?
— Обратното би ме изненадало — каза Ариана. — Те не са глупави. Логично е да използват старите ни вражди, за да подронят съюза, а вражди колкото щеш. Половината преговарящи са дошли с основната цел да държат под око старите си врагове.
— Отказвам да приема това за вярно — каза Стенуолд с повече хъс, отколкото надежда. — Няма да го приема. Преговорите трябва да сработят. Това е единственият ни шанс. Всички се тревожат какво ще стане след като спечелим войната, но без съюз няма да спечелим и една битка! Как може да са толкова слепи?
— Може, защото са равнинци — каза Ариана. — Неприятно ми е да го кажа, Стенуолд, но вие, равнинците, гледате на света с едно затворено око. Дори ти, Стенуолд. Може и да виждаш малко по-надалеч от другите, но и твоят поглед е отправен само в една посока, навътре. В Паешките земи ние гледаме във всички посоки, виждаме всички възможности. Такава е политиката ни открай време. Дори Империята гледа навън — тя е млада, агресивна, постоянно разширява границите си. И затова сега е тук.
— Какво да правим тогава? — попита тихо Стенуолд. — Какво да кажа на царицата, когато ми поиска това проклето оръжие? Кого да предам?
— Стига да не предадеш мен или самия себе си — каза Ариана, — вярвам, че ще вземеш правилното решение.
В същия миг, сякаш чакал думите й, влезе сарниански слуга и каза високо:
— Майстор Трудан. Царицата ви кани на частна аудиенция.
Стенуолд плъзна поглед по другарите си и взе прототипа на новото оръжие. „Кого да предам?“ Отговор нямаше, а времето за протакане беше към края си.
— Водете ме, майстор…? — каза той и погледна въпросително мъжа. Дворцовата прислуга беше многобройна, а сарнианците си приличаха като правени по калъп.
— Лирус, майстор Трудан — каза сърдечно слугата. — Последвайте ме, моля.
15.
Таки вече бе използвала втория си парашут за пренавиване на двигателя, а Че започваше да се пита още колко ще издържи във въздуха собствената й машина. В момента летяха близо до центъра на Езгнано, напъплена от островчета водна шир, по която се гонеха слънчеви зайчета. А после Таки намали рязко скоростта и почна да жестикулира трескаво и да крещи нещо, което потъна в шума на вятъра и басовия рев на „Бурна“.
„Какво? Летя високо над водата“ — беше първата мисъл на Че. Таки продължаваше да размахва ръце, захождаше по-близо, после се отдалечаваше в напразен опит да й предаде някакво спешно послание. Че напрегна слух да различи изтънелия глас на мухородната си спътница през пулса на двигателя, но напразно.
Погледна надолу и изтръпна. Във водата тъмнееше ясно очертана елипса, голяма. Но не беше гигантска риба или друго водно чудовище, а огромна сянка.
Вдигна поглед и видя въздушен кораб да се носи високо над тях, кораб в синьо и сребърно, отразяваше всички небесни цветове. И тогава се сети за казаното от Кръвопиеца — „Как се придвижват?“. Ето как — въздушен кораб с цвета на небето можеше да се придвижва свободно и да остане незабелязан.
Отначало й се стори, че под кърмата му са прикрепени четири големи двигателя, но после „двигателите“ се отделиха от корпуса и се насочиха право към нея, набирайки скорост. Ортоптери — четири на брой.
Миг по-късно в платното на едното й крило се появи дупка колкото да мушнеш пръст в нея и тя разбра, че я обстрелват.
Таки направи остър завой. Крилете на „Еска Воленти“ биеха трескаво въздуха. Ръцете й сякаш по своя воля освободиха предпазителите на монтирания на носа въртящ се пронизвач.
Небето я връхлетя главоломно, но Таки не се впечатли — беше заета да пресмята наум колко време й остава, преди часовниковият механизъм на двигателя й да се развие докрай.
Видя как Че набира скорост, но два от връхлитащите имперски ортоптери я настигаха бързо. Въпреки непосредствената опасност от този неочакван и неизбежен двубой Таки неохотно се възхити на почти отвесното им снижаване. Изглежда, Империята все пак можеше да се похвали с някой и друг свестен авиатор, актив, който щеше да направи надпреварата още по-интересна. Ако беше сама, Таки би се възползвала от ситуацията докрай и с наслаждение, но трябваше да държи сметка за Че, която не отбираше от въздушен бой и не владееше танца на водните кончета над водите на Езгнано. Ето я — спускаше се все по-надолу към най-близкия остров в търсене на прикритие, което нямаше да й свърши работа. Въздушният бой не беше като сраженията по суша — при ездитните двубои, както водните кончета наричаха единоборствата във въздуха, прикритието вършеше работа само на прибежки и за много кратко.