Кръвта на богомолката
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кръвта на богомолката». Краткое содержание книги:
Нещо просветна зад фикса, Че изви глава назад и зърна дим и пламък, които вятърът отвя мигновено. Изпадна в пълно недоумение, после разбра: „Стреля по мен с жилото си? Колко близко трябва да е, за да…“ Превключи трескаво на по-висока скорост и изцеди още малко бързина от раненото летало. Напред се виждаше много по-голям остров, потънало в зеленина възвишение с някаква сграда, кацнала на върха. Че се отправи натам.
Още едно святкане зад нея, а отпред…
Че изпищя от ужас. В наближаващите плитчини се виеше тъмна сянка, много дълга, движеше се бързо напред и нагоре. Че издигна „Бурна“ и я отклони встрани, на косъм да изгуби напълно контрол върху машината, неспособна да откъсне поглед от водата, която се пенеше гневно над нападащото чудовище.
Този път не беше риба обаче. Обратно на очакванията й, това чудовище не приличаше на предишното — водата се плисна, разцепена от зейналата паст на великанско насекомо, поне три пъти по-голямо от нейната „Бурна“. Че зърна за миг грозната му продълговата глава и огромните лъскави очи; чудовището раззина още повече челюстите си, дългото му тяло се разгъна като телескоп и скоро се издигна достатъчно, за да сключи зловещите си челюсти около опашката на изтеглящия се имперски ортоптер. Инерцията на летящата машина повлече чудовището, издърпа го с още няколко метра от водата и то увисна за миг във въздуха, прилепило тънките си крака към тялото си. В следващия миг гигантското насекомо стисна челюсти, пльосна в разпенената вода и потъна с все ортоптера и пилота.
Сърцето на Че биеше в гърдите й до пръсване, до смърт. А после оцелелият ортоптер я порази със стрела в двигателя и той, както можеше да се очаква, експлодира.
Таки усети с кожата си горещата вълна от енергийното жило на осородния пилот, но „Еска Воленти“ се движеше прекалено бързо и за най-точния мерник. Като се възползва максимално от раздвоеното внимание на противника, Таки издигна машината си и се озова право пред вражеския ортоптер.
„Да видим дали ти стиска“ — помисли си, докато осородният влизаше в остър завой, за да се разкара от пътя й. Остана й време само за един изстрел, после инерцията на „Еска Воленти“ скри ортоптера от погледа й и тя така и не разбра дали е постигнала нещо, или и тази стрела на пронизвача е отишла нахалост.
Поведе „Еска“ назад и надолу, като се оглеждаше трескаво за Че. Дори не погледна дали ортоптерът я следва. Нека дойде, ако му стиска. Двигателят на „Еска“ беше много по-голям повод за притеснение — ако се съдеше по звука му, пружините на часовниковия механизъм почти се бяха развили, а Таки вече бе използвала и двата пренавиващи парашута. Както вървяха нещата, може и въобще да не стигнеше до Соларно.
Последният имперски ортоптер настигаше „Бурна“ и я обстрелваше с балистите си в пълно неведение за връхлитащия „Еска Воленти“. Таки засипа кърмата му със снаряди, но още при втората стрела разбра, че е закъсняла — „Бурна“ изчезна в облак дим, след миг се появиха и пламъци. Таки изкрещя от гняв и безсилие и засипа със стрели и без това надупчения като решето вражески ортоптер. Обвитата в дим „Бурна“ се носеше по инерция към големия остров. Че сигурно бе смятала да го използва за прикритие, помисли си Таки.
Двигателят на „Еска“ звучеше все по-отчайващо, тембърът му изтъняваше зловещо. Островът отпред беше…
Островът на огнярите, ориентира се тя. Място с лоша слава. Но не беше изключено Че още да е жива и да приземи някак „Бурна“ на острова. Таки се огледа трескаво за други имперски ортоптери, но не видя нито един.
„Времето ми изтича.“ Решението беше трудно, но без алтернатива. Не можеше да кацне, за да потърси Че, защото кацнеше ли, никога не би могла да излети отново. С помощта на Че сигурно би могла да пренавие мотора, но не и сама. А и малкият „Еска“ не би могъл да пренесе Че, ако тя беше ранена.
Със свито гърло Таки насочи „Еска Воленти“ над Острова на огнярите и пое към северния бряг на голямото езеро, към Соларно.
Стана така, че натрупаното в пружините на „Еска“ напрежение се изчерпи на двеста метра от пистата над града и крилете на леталото замряха.
Не се случваше за пръв път. Таки дръпна с всички сила лоста, който фиксираше крилете, и прибягна към резервния си източник на енергия, тоест към собствените си крака — стъпи на педалите и започна да ги върти енергично. „Еска“ се носеше по въздуха с неподвижни криле и само малкото витло на опашката се въртеше, задвижвано от педалите, осигурявайки минимална мощност, колкото леталото да не пропадне като камък надолу. Като всички от расата си, Таки не притежаваше физическата сила, необходима за подобно упражнение, и само с огромни усилия на волята успяваше да поддържа височината на „Еска“. Мускулите на краката й горяха, но тя не смееше да забави темпото от страх, че ще пропадне и ще заоре право в улиците на ширналия се в ниското град. Накрая все пак видя под себе си гладката каменна настилка на пистата за кацане, дръпна един лост, за да завърти крилете на „Еска“ срещу вятъра, и изрита друг, който спускаше колесника. Кацането й не се отличаваше с изящество, а разни чаркове в леталото издаваха тревожни звуци, но сега не му беше времето да мисли за това.