Кръвта на богомолката
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кръвта на богомолката». Краткое содержание книги:
Наболелите въпроси на дипломацията, съюза и самата война почти не бяха засегнати. Вместо това Стенуолд се оказа в ролята на наковалня за всички чукове в Равнините и главата му още звънтеше.
— Като се запролети, ще запеят друга песен — успокои го Ариана. — Ще им дойде акълът.
— Не вярвам този съвет да продължи до пролетта — каза Стенуолд. — Ако не намеря някакъв начин да реша проблема, щраколъкът може да унищожи Равнините още преди осите да са тръгнали насам.
Другаде в Сарн един слуга чакаше в чуждестранния квартал. Чакаше край релсовия път за Колегиум, но не чакаше трен. Вместо това току поглеждаше към небето. Приличаше на сарниански мравкороден, но не беше. Облечен беше в семпла слугинска туника и никой не му обръщаше внимание.
Пратеникът пристигна безмълвно — тлъста черна муха, голяма колкото юмрука му. Направи няколко кръга над навалицата от местни и гости на града, докато не надуши миризмата на веществото, с което се беше намазал мъжът, спусна се към него и той я улови в шепи, предизвиквайки изумление и възхита сред стоящите наблизо. Побърза да я отнесе настрани.
Не беше сарнианец, не изцяло поне. Полуроден, но от онзи рядко срещан вид, при който детето наследява външността на единия от родителите си без видима следа от нечистокръвност. Можеше да се движи по улиците на Сарн, без да предизвика ничие подозрение. Името му, Лирус, беше мравешко име. Можеше да се включва в мисловната мрежа на сарнианците, но не беше един от тях. Беше агент на Рекеф.
Задържа насекомото, колкото да измъкне навитата на руло и прикрепена под коремчето му хартийка. Този начин на комуникация не беше от най-надеждните, но пък мухарникът беше само на миля от градските стени, а такова разстояние не би затруднило едно добре обучено насекомо. Мъжът пусна мухата, тя се щура миг-два като побъркана, после се изгуби с бръмчене във въздуха, разбрала по своя си елементарен начин, че задачата е изпълнена.
Лирус беше обучен добре. Отне му само миг да разшифрова съобщението:
Съюзът на Равнините да бъде осуетен незабавно.
Да се дестабилизира Сарн като център на преговорите. Сарнианската царица трябва да умре. За подробности — гара Авт.
Лирус сгъна бележката, огледа се, отиде до една сергия за бързи закуски и пъхна хартийката във въглените под скарата, докато уж разпитваше мравкородния продавач за цените. После се отправи към градските порти. Гара Авт беше на две мили южно по колегиумските релси, нищожно разстояние за един мравкороден, дори за такъв, който само прилича на мравка. Там вече го чакаше доставка в едно от магазинчетата и в тази доставка Лирус щеше да намери по-нататъшните си заповеди. Като прикрепен към дворцовата прислуга човек, той имаше много задължения, които го отвеждаха на много места. И най-хубавото беше, че никой не би се сетил да го заподозре. Защото дори в очите на враговете си той беше верен син на Сарн.
Когато Лирус спря пред градските порти — поредният сарнианец, който се връща в града с кошница на гръб, поредната мравка, натоварена с ежедневните дела на Сарн, — вече се свечеряваше. Край портата имаше много войници, но те си отваряха очите за потока от прииждащи чужденци и никой не спря повторно погледа си върху него. В края на краищата той беше един от тях. Обръщаха се мислено към него с „братко“ и той ги поздравяваше на свой ред, макар дълбоко в главата си да им се хилеше подигравателно. Изобщо не подозираха, че ги мами, и нищо чудно, защото за повечето от тях подобна измама беше немислима.
Лоялност. Лоялността беше като жигосана в мозъка на мравките. Винаги се намираха аутсайдери, отцепници, които не можеха да живеят в строгата решетка от заповеди и задължения. Тях обществото ги изхвърляше или си тръгваха по своя воля, но никога не губеха докрай чувството си за лоялност. Дори онези, които биваха преследвани из целите Равнини и умираха в някоя мръсна уличка от меча на свои събратя, дори те не успяваха да скъсат окончателно връзката. Лирус не се съмняваше, че в мига на смъртта си прегръщат охотно онова, което са отхвърлили приживе.
Той обаче беше различен. Беше син на полуроден баща и сарнианска майка. Несарнианската му половинка беше толкова нечистокръвна, че би било невъзможно да проучи предците си по бащина линия, а и той не проявяваше интерес към подобно проучване. Отраснал беше в Империята и знаеше само, че полуродството автоматично го превръща в роб, а сарнианското му наследство го обрича на побоища и презрение.