Пощенската картичка
- Автор: Флеминг Лия
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-619-151-289-8
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пощенската картичка». Краткое содержание книги:
Великобритания, 1923. Седемгодишната Каролайн расте на воля в красиво старинно имение в шотландската провинция. Своенравното момиченце обожава белгийската си бавачка и с нетърпение очаква посещенията на леля си Фийби – единствената й жива роднина, от Лондон. Красивата леля е актриса и я глези като никой друг. Но тайната, която пази, ще преобърне живота на Каролайн завинаги.
„Впечатляващ исторически роман, който остава в мислите дълго след отгръщането на последната страница… „Пощенската картичка” е истинско съкровище! Лия Флеминг е роден разказвач!”
Когато старият свещеник, когото наричаха отец Бернхард, дойде да провери как се възстановява, й каза всичко, което знаеше за нея от двете момичета, спасили живота й.
- Ти си белгийска затворничка от лагерите. Нека Бог в своята милост да прости на всички, които са извършвали подобна жестокост спрямо безпомощни жени и деца. След като войната свърши, накараха селяните да минат през лагера, за да видят ужасите, които сега светът знае, че сме в състояние да извършим, когато един луд човек... - Свещеникът млъкна, за да избърше сълзите от очите си. - Но това е наш срам, не твой. Момичетата те наричаха Лоте и казаха, че си била арестувана в Брюксел.
- Благодаря ви, че сте ни спасили. Моите приятелки все още ли са тук? - попита Кали, която бе започнала да си припомня образите им - Мадлен и Мари, имената им също изведнъж изникнаха в главата й и тя се усмихна.
Отец Бернхард поклати глава.
- Когато американските войски превзеха града, те ги изпратиха обратно по домовете им заедно с много други затворници и работници. Тези момичета са те спасили, както и още една жена, която наричаха Селин.
Селин - името прониза като слънчев лъч мрака и прогони мъглата от съзнанието й. Изведнъж Кали видя клетата жена, изпълняваща онзи последен танц на смъртта пред пазачите. Видя кучетата и ги чу да ръмжат, усети мириса на страх и срам. Всички спомени нахлуха обратно в главата й и тя закри очите си с длани, за да отблъсне тези образи.
- Не можахме да спасим Селин - прошепна Кали. Тя му разказа всичко, което можеше да си спомни, и той заплака с нея в тишината.
- Вече си спомняш.
- Да, спомням си, но ми се иска да не бе ставало. Как може да се живее с такъв ужас в сърцето? - проплака тя.
- Бог ще ти даде силата да намериш пътя си. Изглежда, че пътуването ти едва сега започва и ти си по-силна от всякога. Казват, че чрез нещастията Бог укрепва силата ни, но къде е бил той в тези ужасни места? - Старецът стана от стола си с тежка въздишка. - Боя се, че ние ще трябва да понесем този срам през останалата част от историята. Желая ти всичко добро, странничке, Лоте, която и да си... Нека Бог да бъде с теб, дете.
През следващите седмици Кали си припомняше все повече и повече болезнените преживявания, но когато се опитваше да се сети защо всъщност е била в лагера, сякаш голяма желязна врата се затръшваше пред лицето й. Тя надвисваше и се извисяваше над нея като гигантско лице, заключена с катинар. Кали продължаваше да търси ключа, но не намираше нищо. В сънищата й се появяваха странни картини, до които не успяваше да достигне: къща с наклонен покрив, вода, блестяща на брега на езеро, стар кон в някакво поле. Различни лица се стрелкаха пред погледа й и изчезваха, преди да успее да ги разпознае. Събуждаше се и се опитваше да се вкопчи в изчезващите сънища, да последва тези призоваващи я мимолетни образи, но те само й причиняваха главоболие заради копнежа, който я раздираше отвътре.
Поне сега можеше да бъде полезна, помагаше на други пациенти, подкрепяше ги, разхождаше ги, за да облекчи по-старите монахини. Обичаше да кърпи разни неща от спалното бельо, да подгъви чаршафи, дори научи сложните шевове, които монахините нижеха толкова добре. Седеше очарована до плетачките на дантели, докато те творяха своите плетива и приготвяха малките красиви шевици, които продаваха.
Кали скоро усети, че времето й с монахините е към своя край. Те не биха могли да я подкрепят завинаги. Тя не беше католичка, не притежаваше инстинкта за тяхната вяра, не познаваше ритуалите им, нито литургията, въпреки че откриваше някаква утеха, докато седеше на задните скамейки, отпусната под звуците на службата, която успокояваше наранената й душа.
Сънищата й ставаха все по-настоятелни, все по-живи и онази затворническа врата се превърна в дървена порта, а след това в каменна стена, по която тя можеше да се покатери, а от нея се разкриваше пейзаж с хълмове и езера. Един ден на разсъмване, в края на ноември, някъде между събуждането и съня, тя видя едно дете, което вървеше към нея, тичаше заедно с кафяво куче по зелената трева. Момче с рошави тъмни къдрици. „Изпей я отново, мамо“, извика то и Кали се надигна в леглото си.
- Дезмънд? Това ти ли си? - попита тя на английски. - Дезмънд, върни се, Дезмънд! -извика Кали и една сестра дотича, за да види какъв е този шум.
- Лоте, какво става? Още един кошмар?
- Вижте! - Кали посочи голата стена. - Имам син... вижте, Дезмънд. Ей сега беше тук. Трябва да се прибера при него.
Тя се протегна, за да го задържи, но той беше изчезнал.