Пощенската картичка

- Вече си спомняш.

- Да, спомням си, но ми се иска да не бе ставало. Как може да се живее с такъв ужас в сърцето? - проплака тя.

- Бог ще ти даде силата да намериш пътя си. Изглежда, че пътуването ти едва сега започва и ти си по-силна от всякога. Казват, че чрез нещастията Бог укрепва силата ни, но къде е бил той в тези ужасни места? - Старецът стана от стола си с тежка въздишка. - Боя се, че ние ще трябва да понесем този срам през останалата част от историята. Желая ти всичко добро, странничке, Лоте, която и да си... Нека Бог да бъде с теб, дете.

През следващите седмици Кали си припомняше все повече и повече болезнените преживявания, но когато се опитваше да се сети защо всъщност е била в лагера, сякаш голяма желязна врата се затръшваше пред лицето й. Тя надвисваше и се извисяваше над нея като гигантско лице, заключена с катинар. Кали продължаваше да търси ключа, но не намираше нищо. В сънищата й се появяваха странни картини, до които не успяваше да достигне: къща с наклонен покрив, вода, блестяща на брега на езеро, стар кон в някакво поле. Различни лица се стрелкаха пред погледа й и изчезваха, преди да успее да ги разпознае. Събуждаше се и се опитваше да се вкопчи в изчезващите сънища, да последва тези призоваващи я мимолетни образи, но те само й причиняваха главоболие заради копнежа, който я раздираше отвътре.

Поне сега можеше да бъде полезна, помагаше на други пациенти, подкрепяше ги, разхождаше ги, за да облекчи по-старите монахини. Обичаше да кърпи разни неща от спалното бельо, да подгъви чаршафи, дори научи сложните шевове, които монахините нижеха толкова добре. Седеше очарована до плетачките на дантели, докато те творяха своите плетива и приготвяха малките красиви шевици, които продаваха.

Кали скоро усети, че времето й с монахините е към своя край. Те не биха могли да я подкрепят завинаги. Тя не беше католичка, не притежаваше инстинкта за тяхната вяра, не познаваше ритуалите им, нито литургията, въпреки че откриваше някаква утеха, докато седеше на задните скамейки, отпусната под звуците на службата, която успокояваше наранената й душа.

Сънищата й ставаха все по-настоятелни, все по-живи и онази затворническа врата се превърна в дървена порта, а след това в каменна стена, по която тя можеше да се покатери, а от нея се разкриваше пейзаж с хълмове и езера. Един ден на разсъмване, в края на ноември, някъде между събуждането и съня, тя видя едно дете, което вървеше към нея, тичаше заедно с кафяво куче по зелената трева. Момче с рошави тъмни къдрици. „Изпей я отново, мамо“, извика то и Кали се надигна в леглото си.

- Дезмънд? Това ти ли си? - попита тя на английски. - Дезмънд, върни се, Дезмънд! -извика Кали и една сестра дотича, за да види какъв е този шум.

- Лоте, какво става? Още един кошмар?

- Вижте! - Кали посочи голата стена. - Имам син... вижте, Дезмънд. Ей сега беше тук. Трябва да се прибера при него.

Тя се протегна, за да го задържи, но той беше изчезнал.